Лумна ослепителна зелена светлина, която изпълни очите ни, главите и умовете ни. Сандра изпищя. Закрих лицето си с ръце и почти моментално съобразих какво става.
— Аламо! Прекрати огъня! Те не са заплаха!
— Забелязан е вражески огън.
Лазерът угасна, но остатъчните образи още танцуваха в ума ми. Отворих едното си око и погледнах към предната стена с металния радарен екран, който бях създал. Там се виждаха хората и колите. Всичките. Сигурно бяха хиляди. Неравна линия от точки ни ограждаше на известно разстояние. Без съмнение полицията бе отцепила района, но хората бяха дошли да позяпат увисналия над града им кораб, който тършуваше из магазините и крадеше разни неща с голямата си черна ръка.
Ръката се прибра и отворите изчезнаха. Надявах се, че е свършило, но Сандра извика нещо и посочи екрана.
Погледнах отново натам. Две от точките бяха станали червени. След малко почервеняха и трета, и четвърта. Бяха разпръснати по края на златните буболечки, символизиращи цивилните граждани.
Корабът стреля отново. Една от червените точки изчезна, после и друга. Това трябваше да са полицаи, които бяха почнали да стрелят по кораба, когато той откри огън по тях. Глупаци! Не можеха да му причинят нищо. Стори ми се, че чух куршум да рикошира в корпуса. Зачудих се колко ли е дебел металът.
Златните буболечки вече бягаха във всички посоки. Някои спряха, явно бяха паднали. Други се намираха прекалено близо до червените буболечки, които изчезваха една по една почти със същата скорост, с която се и появяваха. Ченгетата изглежда бяха открили огън във верижна реакция. Всеки от тях бе обозначаван като мишена и изпепеляван миг по-късно. От тяхна гледна точка те бяха чули стрелба на други оръжия и корабът изведнъж бе започнал да стреля по тълпата. Заедно с червените точки изчезваха и скупчените около тях златни. Хората умираха с десетки.
— Не съм в никаква опасност, престани да стреляш!
— Командният персонал е в опасност. Налага се отбранителен огън.
— Тогава лети нагоре! Нагоре! Изведи ни в орбита веднага!
Усетих как подът се надигна към мен и залитнах. Успях да се добера до едно от откраднатите кресла. Потърках лицето си, очите ме боляха. Колко ли души бе убил корабът? Отворих една бира и я изгълтах. Със Сандра почти не си говорихме през следващия час. Тя отиде в стаята си и стената се затвори.
Странно, но аз заспах в откраднатото кресло. Не бях мигнал от много време. Изобщо не възнамерявах да заспивам, просто се случи. Чувството бе задушаващо, сякаш някаква огромна ръка се спусна и сви около мен, за да ме угаси, като пръсти, гасящи пламъчето на свещ.
13.
Когато се събудих, се чувствах по-добре, но после си спомних всичко и пак ми стана гадно. По някаква причина бях сънувал хубави неща за Дона и слънчеви дни. Сънищата ми липсваха, затова се облегнах в креслото, зареях поглед в металния таван и се опитах пак да заспя. Опитах се да се върна в щастливите сънища, но не можах. Накрая се отказах и се надигнах с пъшкане.
Сандра не беше на мостика. Значи трябваше да е в стаята си. Може би също спеше. Порових за храна, после се измих в банята, която бях успял да снабдя с мивка и течаща вода. Водата беше студена и още нямаше душ, но на този етап дори студената вода и сапунът по лицето ми бяха приятни.
Когато свърших, видях, че Сандра ме гледа. Сега имаше клуп от черен кабел около шията си, вместо около глезените. Приличаше на затворничка. Въздъхнах. И двамата бяхме затворници.
Тя посочи кабела около врата си и каза:
— Това е гадно.
— Съжалявам. Какво стана с онези около глезените?
— Подремнах в стаята си, а ти беше казал на кораба да ги маха, когато съм сама, помниш ли? Той така и направи, защото те нямаше наоколо. Но когато се приближих до теб, просто посегна и сграбчи каквото му попадна. В случая — шията ми.
Ако се чувствах по-добре, щях да се засмея.
— Така по-хубаво ли е, или по-лошо от глезена?
— Ами — рече тя замислено, — всъщност по-лесно ми е да се движа, не боли и засега корабът много внимава да не ме задуши. Но е толкова унизително!
— Искаш ли да го променя?
— Не, засега е добре.
— Мога да го сложа около кръста ти. — Заповядах на кораба да премести кабела около кръста на Сандра. Така ми изглеждаше далеч по-естествено. Приличаше по-скоро на обезопасително въже, а не на робски нашийник.
— Благодаря — каза тя, дишайки вече по-леко.
Поколебах се.
— Дали да не си направя тези инжекции? Мисля, че рано или късно ще ми се наложи. Не мога да живея така вечно.