— Може би. Не следя американската политика, а футбола. Онзи, дето се играе с крака. Както и да е, в момента тя разговаря надълго и нашироко с Пиер. Искам да кажа, посланик Гаспар.
— Трябва да говоря с нея. И с двамата.
— Мисля, че можем да го уредим. Но се постарай да не казваш нищо смущаващо или прекалено разкриващо, става ли? Това е сериозна работа.
— Да, сериозно изнудване.
— Ето, това имам предвид. Ние не сме пирати, друже! Ние сме сериозна политическа сила. Едва вчера загубихме няколко кораба и екипажите им, бранейки Земята. Ако можем да получаваме продоволствия по почтен начин, на твоя кораб няма да му се налага да убива хора в моловете другата седмица, когато ти свърши храната.
Поех си дълбоко дъх. Беше прав за набезите: те представляваха опасност за хората долу. Трудно ми беше да приема нашата групичка от отрепки за политическа сила, но ние наистина представлявахме отделна нация. Бяхме затворени в корабите си, знаехме неща, които никой друг на Земята не разбираше. Мисията ни беше на живот и смърт — и то не само за нас, а може би за цялото човечество.
— Добре — казах. — Обещавам да играя ролята на командир от Звездната армада. Ако ни вземат насериозно, нещата ще минат много по-гладко за всички.
— Точно така. Радвам се да го чуя.
— Какво щеше да направиш, ако не се бях съгласил, Джак.
Комодор Кроу изсумтя.
— Нямаше да ти дам името на кораба на Пиер.
Усмихнах се. Първата ми усмивка след смъртта на децата. Трепнах при тази мисъл. Хлъзгавото поведение на Кроу бе разведрило малко деня ми. Изведнъж ми хрумна нещо.
— Кроу?
— Да, друже?
— Ти не си бил капитан в австралийската флота, нали?
Той си пое дълбоко дъх.
— Никога не съм казвал, че съм бил. Или поне не точно капитан. Дръж го в тайна, става ли, професоре?
— Разбира се. — Говорех сериозно. — А сега ще ми дадеш ли името на кораба на французина?
— Кой казва, че е французин?
— Ами, предположих…
— Канадец е.
— А, разбирам. Значи говори свободно английски, така ли?
— И още няколко езика.
— А името на кораба е…?
— „Версай“ — каза Кроу с оттенък на извинение в гласа.
— Кръстил е кораба си на дворец?
— Да. Ами… той вярва в традициите. Както и да е, свържи се с него, ако се нуждаеш от прясна информация за политическото положение. Оставям те в неговите вещи ръце. Край.
14.
Както бе заповядал Кроу, заех позиция на около осемдесет хиляди километра над Северния полюс. Тогава се сблъскахме със съвсем нов проблем — безтегловността. Отначало ни беше забавно. Сандра ми се присмя, когато отлетях от креслото си. Аз накарах кораба да ме привърже с една от своите мигновено израстващи ръце. Тънкият кабел, който се уви около кръста ми, беше топъл. Усещането бе зловещо, защото знаех, че той се състои от милион мънички, пъплещи нанити. Само мисълта за това предизвикваше у мен сърбеж всеки път, когато ръцете ме докоснеха. Имах чувството, че са съставени от бълхи, които са сплели крачета, образувайки верига от телата си.
Не се засмях, но по устните ми плъзна лека усмивка. В безтегловност със Сандра бяхме равни — корабът ни държеше на каишки. После забелязах, че всички течности в чашите и кутиите наоколо плуват заедно с нас. Трябваше ни известно време да разчистим и подредим. Нанитите не се справяха много добре с течностите. Можеха да образуват твърди повърхности от своя течен метал или да отворят пори в пода и да ги изсмучат, но просто не умееха да ловят течности във въздуха.
След няколко часа висене в орбита започнахме да свикваме и нещата придобиха почти нормален вид. Виждах обаче, че ще имаме проблеми с течностите. Нямахме достатъчно шишета, които могат да се стискат, и нямаше начин да готвим като хората. Слава богу, че се очакваше да висим на пост тук само през половината денонощие. Още преди първата ни смяна да свърши, с нетърпение чаках да се върна към познатия ни гравитационен кладенец.
— Не трябва ли да се обадиш на този Пиер? — попита Сандра, докато плуваше над новия диван с руло хартиени кърпички. Бе забелязала едно последно мехурче оранжада, носещо се във въздуха, и бе твърдо решена да го хване, преди да е оцапало дивана.
— Трябва — казах аз, — но по някаква причина не изгарям от нетърпение да го направя. Честно казано, освен че бях зает с друго, съм и малко смутен.
— Защо?
— Ами, доколкото разбирам, той е някакъв интернет мошеник. Кой знае какви ги е надрънкал на сенатор Багър. Просто всичко ми изглежда толкова непрофесионално. Те сигурно ни мислят за шайка откачалки, а ние засега се държим като деца, които случайно са докопали ядрено оръжие.