Поех си дълбоко дъх и погледнах към Сандра. Тя отвърна на погледа ми, очите ѝ бяха ококорени и пълни със страх. Не мисля, че до този момент бях виждал страх в тях. Подозрение, тревога, гняв — да. Но не и открит страх. Тя знаеше какви са залозите.
— Ригс, ще се опитам да отзова съгледваческите кораби, които се канят да се самоубият срещу врага. Обади ми се, като ти хрумне по-добра идея. Край.
Обърнах се пак към големия екран, търсейки тази магическа „по-добра идея“. Нашите постове ни бяха спечелили малко време. Намираха се далеч от планетата и този път бяха забелязали врага отрано, така че разполагахме може би с половин час, преди да стигне до Земята. Проблемът беше да убедим някой от корабите, че отстъплението не е бягство от врага, а по-скоро престрояване, за да можем да спечелим битката. Докато мислех върху това, ми хрумна първата идея.
Свързах се с Кроу.
— Какво? — изрева той.
По движението върху екрана виждах, че не е успял да спре корабите. Най-близките бяха забавили малко главоломния си устрем, но не бяха обърнали назад, не бяха се изтеглили, за да се прегрупират. Сега макросът се приближаваше към тях. Радвах се, че този път враговете не дойдоха откъм Северния полюс. Тогава „Аламо“ без съмнение щеше да се втурне нетърпеливо към най-близкия от тях.
— Джак, кажи на съгледвачите да заповядат на корабите си да атакуват врага от другата страна на планетата. Така пак ще атакуват, но ще могат да избегнат този, който…
— Разбрах! Край.
Знаех защо прекъсна толкова бързо. Корабът, патрулирал над Африка, вече почти бе стигнал до големия червен копелдак, носещ се към него. Приближих се към тази част на битката. Намираше се на дясната стена, точно над креслото ми. Да, ето го. Видях как малко сребърно петънце излетя от нападателя и се превърна в червена точка.
— Мамка му, стреляха — промълви Сандра.
— По дяволите! — извиках аз и заблъсках по стената. Усещах малките, твърди издутини на метала под юмрука си. Както можеше да се очаква, ударите ми не дадоха никакъв резултат. След трийсет секунди загубихме първия си кораб в тази битка.
Отидох до срещуположната стена. Кроу бе успял да се свърже навреме с тези съгледвачи. Те бяха обърнали назад и се отдалечаваха. Явно нашите кораби бяха по-бързи от врага.
Обадих се пак на Кроу.
— Спаси двама от тях.
— Да — каза той. — Всичко ще е наред, друже. Не се притеснявай. Какво друго си измислил, освен да погубиш цялата ми флота, разделяйки я на три?
— Това ще прати по двайсет наши кораба срещу всеки от техните — казах аз. — Може да спечелим и трите битки.
— А може да загубим и трите битки, както и войната.
— Разполагаме с шейсет кораба. Колко от тях си склонен да загубиш, за да узнаеш нещо важно?
Кроу обмисля това няколко секунди.
— Зависи. Продължавай да говориш.
— Знаем, че около четирийсет кораба могат да победят един от техните, правили сме го вече. Всъщност при по-добра организация би трябвало да не загубим никого при четирийсет кораба. А останалите можем да си позволим да пратим срещу втория кораб.
— Ами третият?
— Ще оставим врага, идващ откъм Южния полюс, да се приближи. В Антарктида няма кой знае какво за унищожаване. Докато стигне до Аржентина или Южна Африка, или Австралия, ако такива са намеренията му, главните ни сили ще са приключили битката и ще можем да го нападнем вкупом.
— А какво искаш да разбереш, като пращаш двайсет кораба срещу един?
— Дали могат да победят. Помисли, Джак: те загубиха последната битка, нали, затова утроиха броя си. Ако загубят и тази, следващия път ще пратят девет кораба.
— Откъде си толкова сигурен?
— Не съм. Но те са машини. Склонни са към повторения и следване на еднакви схеми.
Той помълча за секунда.
— Ще пратя десет. Десет кораба в гъста формация. Ако ги унищожат, ще знаем нещо.
— Защо десет?
— Защото горе-долу по толкова ще имаме срещу всеки от техните, ако следващия път пратят девет.
Потрих врата си и се отпуснах в креслото. Ускорението си казваше думата. Съгласих се с плана му. Можехме да загубим десет кораба, но ако десет от нашите не бяха в състояние да свалят един техен, вероятно така или иначе бяхме мъртви.
15.
Отначало битката вървеше по план. С Кроу уточнихме детайлите върху тактическите екрани на тавана, после ги предадохме до всички във флотата. Пратихме главната група кораби срещу врага, насочил се към Европа. Кроу и аз също потеглихме с тях. Друга група от десет кораба се отправи към втория враг, който беше над Хаваите, или някъде там. Явно противникът разделяше своите сили с надеждата да се промъкне през защитата ни. А далеч на юг щеше да успее. Това бе корабът, за който се притеснявах най-много: онзи, който пълзеше като хлебарка по пода към Южния полюс, а оттам — незнайно накъде. Нямах представа какво ще направят тези кораби, щом стигнат до планетата, но не мислех, че са изминали целия този път, за да ни донесат лекарство срещу рака.