Тя ми се усмихна с половин уста. Приех го като покана.
А после тялото ми се метна към нея.
Мисля, че едва не я убих. Малко оставаше. В секундата, когато осъзнах, че летя във въздуха, прекосявайки с един скок делящото ни разстояние, си заповядах да спра, за да не се блъсна в нея.
Отлетях като зашлевен от огромна ръка към стената встрани, по която пълзяха златните буболечки на корабите. Ударих се в нея и ме заболя, но само малко. Нещо бе смекчило сблъсъка. Извърнах глава да видя какво е, но там нямаше нищо, само метала на корабния корпус.
— Добре ли си? — попита Сандра, приближи се и посегна да ме хване за ръцете. — Какво беше това, по дяволите?
— На какво ти приличаше? — попитах, опипвайки предпазливо тила си, където се бях праснал в стената. В косата ми имаше малко кръв. Докоснах с пръсти корпуса. Изобщо не ми изглеждаше мек.
— Ти изведнъж скочи към мен — рече Сандра. — Беше изумително. После някак си смени посоката във въздуха и се блъсна в стената като изстрелян от оръдие.
„Аламо — помислих, — когато не съм в бойна ситуация, моля те, притъпи малко тези подобрени рефлекси. Не искам да нараня собствените си хора.“
„Настройките могат да бъдат променяни само от оператора.“
Супер. Трябваше да използвам самоконтрола си. Направих опит да стана, като почти очаквах да се изстрелям към тавана. Но този път нещата минаха далеч по-гладко. Забелязах, че Сандра се отдръпна от мен, докато се изправях. Наблюдаваше ме с разширени очи.
— Добре съм — казах ѝ. — Мисля, че инжекциите са ме направили по-силен.
Тя кимна и присви устни. Тръгнах бавно и сковано към нея.
Тя ме наблюдаваше.
— Сега го контролирам. Това е нещо ново за мен. Ще се опитам да те докосна колкото мога по-нежно, става ли?
Тя премигна и протегна ръка към мен.
„О, супер — помислих си. — Сега пък я плаша.“ Идеалният романтичен момент бе съсипан.
Поех ръката ѝ и я целунах нежно.
— Виждаш ли? — рекох. Огледах лицето ѝ, търсейки признаци на болка. Дали не стисках пръстите ѝ прекалено силно? Дали не смазвах костите ѝ? Почти не усещах дланта ѝ в моята.
Тя ми се усмихна в отговор и каза:
— Добре. Имам една идея. Просто стой така. Затвори очи, опитай се да не реагираш.
Направих каквото искаше от мен и тя ме целуна. Беше хубаво. Първата целувка бе последвана от още. Бяха нежни, по-плахи и гъделичкащи, отколкото си ги спомнях. Кожата ѝ ми се струваше тънка и деликатна като хартия. Казах си, че трябва да я карам много полека. Трябваше да се контролирам.
Целувахме се около две минути, но ми се искаше да го правим два часа. Накрая много нежно, но решително я отблъснах.
„Аламо — помислих си, — още ли следваме кораба, който сега се нарича «Делта»?“
„Да.“
— Трябва да вървя — казах на Сандра.
— Недей.
— Затова ли ме целуваш? За да ми отвлечеш вниманието?
Тя сви леко рамене.
— Може би. Не искам да ме оставиш тук и да отидеш да те убият.
— Не мисля, че сега мога да умра лесно — рекох.
Тя кимна.
— Предполагам, че си прав. Какво ще правиш, като го хванеш… ако го хванеш?
— Не съм сигурен — излъгах.
— Разбирам.
— Аламо — рекох на глас, най-вече заради Сандра. — Какво прави „Делта“?
— „Делта“ е зает с първостепенната си задача.
— Все още търси команден персонал?
— Да.
— Добре. Когато спре над някоя сграда и прати главната си ръка долу да хване някого, искам твоята ръка да ме остави там. Искам „Делта“ да вземе мен.
Корабът се поколеба.
— Инструкциите ти ще поставят командния персонал в голяма опасност.
— Тези инструкции противоречат ли на програмирането ти?
— Не. Не пряко.
— Тогава следвай инструкциите, Аламо.
— Влез в помещението, наречено трюм.
Изправих се и целунах Сандра още веднъж.
— Искам да знам едно нещо — рече тя. — Как ще се върнеш на борда на този кораб?
— Вече мога да комуникирам директно с него. Това е част от подобренията ми.
Тя кимна впечатлена.
— Върви тогава — каза и най-после отдели ръце от мен. — Онзи кораб продължава да убива хора там долу. Може би ще успееш да спасиш някого, ако побързаш.
— Да не би да си размислила?
— Така или иначе ще го направиш. Виждам го. Просто върви.
Пристъпих в трюма и дебелата черна ръка увисна от тавана. Вратата в пода на кораба се отвори и ме лъхна ароматът на лятна нощ във Вирджиния. Въздухът бе освежаващ, изпълнен с влага и миризми на живи създания.
Виждах кораба на Пиер да виси съвсем близо до нашия. Не ни обръщаше внимание. Беше се посветил изцяло на задачата да бърка през разбитите прозорци. Някакъв човек бе издигнат към търбуха на кораба. Сърцето ми се разтуптя силно, но знаех, че няма начин да го спася. Той трябваше да падне, а аз щях да съм следващият, ако се намирах наблизо.