Сандра се появи зад мен.
— Гледай да се върнеш и да не ме оставиш затворена тук — каза тя.
— Аламо — казах, — ако бъда убит, остави Сандра внимателно на земята.
— Програмата е приета.
— А сега ме свали на покрива на жилищната сграда пред нас.
Ръката се раздвижи и трите черни пръста ме сграбчиха. Бяха дебели като пожарникарски маркучи. Спусках се към покрива с обезпокоителна скорост, все едно скачах с бънджи.
Докато летях надолу, ми хрумна тревожна мисъл. Ами ако снайперисти наблюдаваха кораба? Или пък ако някакъв хеликоптер ни следваше? Нямах причина да мисля, че убиецът е действал сам. Пентагонът или агентите му можеше да са решили да ни ликвидират с всякакви възможни средства. Надявах се, че не им се пъхам сам в ръцете.
След стремглавото спускане, от което едва не ми призля, краката ми издумкаха върху покрива от цимент и насмолена хартия на голяма сграда. От всички страни ме заобикаляха тухлени комини. Вдигнах поглед към двата кораба. Оттук изглеждаха съвсем еднакви.
Поех дълбоко дъх и се усмихнах сурово. Дори да ме чакаше скорошна смърт, поне имах щастието да стоя още веднъж в собствения си свят, под нощното небе. Бях прекарал цяла седмица затворен на борда на „Аламо“. Реших, че въпреки изтърпяната болка засега инжекциите си струваха.
Но още не знаех всички подробности.
18.
Нощното небе беше топло и влажно като горещ дъх. Дори ветрецът бе топъл и влажен. Като човек, отраснал в сухата вътрешна област на Калифорния, не бях свикнал с летата на Източния бряг. Обаче се наслаждавах на това усещане за живот във всичко. Имах чувството, че току-що са ме пуснали от болницата или се връщам от продължително пътуване с подводница.
Отидох до ръба на покрива и погледнах надолу. Вестта вече се бе разнесла и всички бягаха от черния кораб, надвиснал над тях като ангел на смъртта. Някаква бабичка носеше по една котка под всяка мишница и още една, притисната към гърдите си. Майка теглеше пищящо дете след себе си, сякаш бе парцалена кукла. След това навън изтича мъж с по един пистолет във всяка ръка и блъсна старицата. Тя изтърва едната котка и продължи разплакана без нея. Жителите на сградата се изсипваха през всички изходи.
— Хей, ти, шантаво копеле! Бягай оттам!
Човекът, който ми крещеше отдолу, беше в униформа. Реших, че е полицай. Махнах му безгрижно.
— Този е биткаджия — рече мъжът с пистолетите. — Няма да отстъпи. Просто забрави за него.
И двамата не губиха повече време с мен, а се втурнаха да бягат. Тълпата по асфалтовото шосе се стопи, изчезвайки зад дървета и сгради. Скоро корабът нямаше да може да намери повече жертви тук и щеше да е принуден да продължи. От собствени наблюдения знаех, че тези кораби пътуват надалеч. Този щеше да поеме в случайна посока и да спре на стотици километри от това място, за да потърси нови жертви. Щеше да продължи да прилага суровите си тестове, докато не получи правилно формулирана заповед да престане. Явно убиецът още не бе дал такава. Може би не знаеше как или дори не знаеше, че е нужно.
Имах време да помисля за промените, които сигурно бяха връхлетели Земята в мое отсъствие. Значи сега имаше хора, наричани „биткаджии“? Вероятно полупобъркани, които позволяваха на корабите да ги хванат. Дали биткаджиите бяха хора като мен, които търсеха възможност да минат през смъртоносните тестове на корабите, като стояха на покривите? Това ми се видя интересно. Ако не друго, хората със сигурност бяха непредвидими. Замислих се и върху реакцията на полицая. Той не се бе притеснил за по-младия мъж с пистолетите. Не се бе опитал да спре кораба. Не бе прекъснал бягството си, за да помогне на някого. Осъзнах, че пристигането на тези кораби е променило силно обществените нрави, и то за нула време. Вече около половината от тях си бяха намерили „команден персонал“. Това ни даваше потенциална флота от стотици съдове, но означаваше също, че хиляди хора продължават да се провалят и умират всеки ден на борда на останалите кораби. Наносите бродеха свободно по света, събирайки опитни екземпляри, като човек, който жъне безкрайна нива с пшеница.
Стоях на покрива от няколко минути. Започнах да се надявам, че последната жертва някак си е успяла да победи. Може би бе стигнала до мостика.
А после едно тяло полетя от търбуха на кораба. Дългата му коса се развяваше като знаме. Беше млад мъж, без риза и с атлетична фигура. Тялото мина с трясък през клоните на един ясен и падна на тревата близо до главния вход на блока.