Вдигнах очи и си поех дълбоко дъх. Както и очаквах, скоро ръката се спусна. Не трепнах. Бях изпълнен с решимост. Този младеж вече бе мъртъв при падането си. Лесните тестове не те убиваха, преди да те изхвърлят — правеше го само тестът с двубой. Убиецът, завладял кораба на Пиер, продължаваше да убива.
Може пък да му харесваше. Може би умишлено не бе изключил автоматичните тестове на кораба. Може би се забавляваше.
Лицето ми бе застинало в безизразна физиономия, докато трипръстата ръка се уви около кръста ми и ме издигна в небето. Надявах се, че тъпканото ми с нанити тяло ще поднесе на онзи негодник изненада, каквато не е и сънувал.
Стигнах до кораба и бях оставен в първата безлична стая. Заех се да минавам методично през тестовете. Чудех се дали някой друг ги е преодолявал така спокойно и хладнокръвно. Корабът на Пиер бе пълно копие на моя. Чувствах се като у дома си.
Оставаха още няколко теста, когато вратата към мостика се отвори. Зачудих се на кой ли тест корабът мисли, че ме подлага в момента: този за лидерски способности или този за агресивност? Нямаше значение. Така или иначе щях да убия онзи, когото заваря вътре.
Бях решил да отхвърлям новото име на кораба, както отхвърлях и новия му собственик. Това беше „Версай“, а не „Делта“. Стъпих на мостика на „Версай“ и почти се усмихнах. Пиер не си бе губил времето. Стаята беше пълна с плячка. Имаше даже три различни орнаментирани златни кресла. Реших, че и трите по някое време са изпълнявали ролята на трон. Имаше купища персийски килими, нахвърляни един върху друг на пода. Диваните бяха тапицирани с червено кадифе и изглеждаха безумно скъпи. По стените се редяха картини, които ми се сториха стари и безценни. Това Ван Гог ли беше? Май го бях виждал в една книга за живопис, която ме караха да чета в колежа. Дори ниската масичка за кафе бе от тик и инкрустирана със златни дублони.
Насред стаята стоеше друга изненада. Жена. Беше млада и хубава по един суров начин. Взираше се безизразно в мен, а в ръката ѝ имаше пистолет. Не се бе прицелила, но имах чувството, че умее да го използва. Изгледах замислено оръжието. Приличаше ми на 9-милиметров глок. Знаех, че съм пълен с нанити, но предполагах, че куршумите все пак ще ми причинят болка, ако не и нещо повече. Засега нанитите не показваха никаква грижа за моето удобство, а само за оцеляването ми.
— Значи мина през тестовете? — попита жената със спокоен глас.
— Познавам ги добре.
Тя впи очи в мен.
— Кой си ти?
— Командир Кайл Ригс.
— Какъв командир?
— От Звездната армада.
Тя се изсмя.
— Вие пиратите така ли се наричате?
— Не сме пирати.
Тя изсумтя презрително и махна с ръка към заобикалящите я доказателства. Вдигна нещо, което подозрително приличаше на яйце на Фаберже, и присви устни с отвращение.
— Добре де — казах, — не всички сме пирати. И правим нещо повече от това да крадем разни работи. През изминалата седмица на два пъти спасихме човешката раса.
— Само не го казвай на аржентинците.
— Ако всички онези големи кораби се бяха промъкнали покрай нас, човечеството нямаше да има никакъв шанс.
— Вие не сте професионалисти — рече тя. — Нямате право на такава власт. Никой не ви е назначил. Никой не е гласувал за вас.
— Корабите ни избраха.
— А сега този избра мен.
Замислих се върху това за секунда. Беше права. Нима всички ние не бяхме убивали, за да получим контрол над корабите си?
— Коя си ти? — попитах. — Кой те прати тук?
— Никоя — каза тя.
— Ти си убийца. Правителствен агент. Цялото правителство ли участва в това, или само една паникьосана групичка? Или си решила да опиташ на своя глава? Да не си от онези, на които им викат „биткаджии“?
Тя се усмихна сковано.
— Има ли някакво значение какво ще ти кажа? Избери което ти харесва.
Кимнах и скръстих ръце. Това движение, колкото и бавно и безобидно да беше, я накара да се напрегне.
— Някой те е пратил — казах аз. — Не ми изглеждаш като човек, който действа сам. Освен това не е било цялото правителство. Там навън не се виждат никакви подкрепления. Няма хеликоптери. Няма агенти. Ти почти не познаваш тестовете и още не можеш да управляваш добре кораба. Бих казал, че те е пратила някаква паникьосана групичка.
Тя сви рамене.
— За нещастие разговорът вече ми омръзна. Ако ми кажеш как да накарам кораба да престане да ми води опитни екземпляри, които да убивам, ще спасиш няколко живота.
— А моя?
Тя поклати глава.