— Невъзможно. Поне дотолкова знам правилата. Само един от нас може да напусне тази стая жив.
Кимнах. Следващата изненада дойде, когато тя остави пистолета на инкрустираната с дублони масичка за кафе. Празен ли беше?
— Днес не сме в настроение за стрелба, а? — попитах.
— Ако тези тестове продължат, ще трябва да си пестя куршумите. А за теб няма да са ми необходими. Прочетох досието ти. Колежански зубър. Невъоръжен и с много слабо бойно обучение.
Тя направи крачка към мен.
Усмихнах се и по лицето ѝ пробяга лека несигурност. Може би очакваше да реагирам по-уплашено.
Първият ѝ ритник бе насочен ниско, към коленете. Можеше да ме осакати, ако нямах нова твърда повърхност под кожата си. Мисля, че я заболя кракът.
Тя отскочи назад, изпухтя и нанесе удар с юмрук. Почувствах слаба болка в носа и замахнах в отговор. Беше много бърза. Блокира удара ми и само благодарение на това не пое пълната му сила. Въпреки това залитна назад с изражение на болка и изненада. Юмруците ми бяха по-твърди и по-бързи от преди.
Тя се хвърли отново към мен. Беше мускулеста и по-силна, отколкото изглеждаше. Обсипа лицето ми с удари. Кожата ми се сцепи на няколко места и дори ме заболя.
Опитах се да я сграбча. Не съм сигурен какво исках да направя. Вече не ми се щеше просто да я убия. Дали защото беше жена, или защото Пиер толкова очевидно бе крал всичко, което не е заковано към добрата ни майчица Земя. Тя с право ни мислеше за пирати. Нанокорабите бяха избили много хора. Може би някой от тях бе погубил семейството ѝ и тя бе дошла да си отмъсти.
Увих ръце около нея. Бях прекалено силен. Тя ми нанесе десетина удара с лакти и колене, но със същия успех можеше да налага и тиковата масичка за кафе.
По-рано, когато притежавах силата на недодялан джентълмен-фермер, тя би се освободила с лекота. Но нанитите определено ми бяха направили нещо. Жената ме удряше и се извиваше, но не можеше да се откопчи от мен.
Тогава тя ме изненада. Този път с внезапна, страстна целувка. Това ми подейства. Отпуснах се за няколко секунди и замигах изненадано насреща ѝ. Да не би да се канеше да ми отхапе устните? Тези тревоги ми попречиха да се насладя на целувката.
Тя измъкна едната си ръка и успя да се извърти настрани. Отпуснах хватката си, колкото да ѝ позволя да се изплъзне донякъде. Посегнах да я хвана пак, но тя вече посягаше към масичката за кафе. Не разбрах какво прави, докато не стана прекалено късно.
Тя докопа 9-милиметровия пистолет, завъртя го бързо и го насочи в лицето ми. Стреля три пъти.
Политнах назад, вдигнал ръце към лицето си. От него течеше кръв и висяха парчета кожа. Помислих, че съм мъртъв — но не бях.
Погледнах я, дишахме тежко. Не съм сигурен кой от двама ни беше по-потресен. Сигурно не съм изглеждал особено добре.
— Ти не си човек — каза тя.
— И ти си доста впечатляваща.
Тя се взря в лицето ми. Сега в очите ѝ имаше отвращение.
— Под разкъсаната кожа се показва метал. Да не си робот?
— Не, но бях модифициран. Не можеш да ме победиш.
— Улучих те в окото. Сега то изглежда сребристо, с пурпурно отдолу. Това не е човешко око. Свали ме от този кораб. Не искам да стана като… като теб. Искам да се махна.
Поклатих глава.
— Първо трябва да ми дадеш някои отговори.
Скочих срещу нея. За първи път използвах цялата скорост, на която съм способен. Блъснах се в жената, сграбчих я и притиснах ръцете ѝ към тялото. Тя стреля още няколко пъти надолу. Усетих пареща болка, когато оловото се заби в стъпалото ми. Разтърсих я, докато изпусна пистолета.
Тя престана да се бори, когато ѝ стана ясно, че е безпомощна. Бяхме близо един до друг. Лице в лице. Както бе потна и изплашена, ми изглеждаше по-млада и по-хубава.
— От мен няма да излезе добра пленничка, извънземно.
— Аз съм човек, не извънземно.
— Никой човек не може да се движи толкова бързо. Ти си изчадие — каза тя. — Няма да стана като теб.
Чу се хрущене. Погледнах лицето ѝ и разбрах какво е направила. Беше счупила нещо със зъби.
— Защо не ми кажеш поне името си? — попитах.
— Есмералда — прошепна тя и изгуби съзнание. Задържах дъх и отскочих назад. Не ми бе приятно да я оставя да се свлече върху персийските килими и да умре на пода, но не исках да вдишам от онова вещество. Не бях сигурен дали нанитите знаят как да оправят бели дробове, пълни с цианид.
Втренчих се със съжаление в трупа ѝ. Някак си ликвидирането на убиеца на Пиер не се оказа толкова приятно, колкото се бях надявал.
Малки черни ръце повлякоха Есмералда към едно място на металната палуба, където нямаше персийски килими. Тя се хлъзна през пода като през вода и изчезна. Корабът я бе „освободил“. За него тя вече бе просто биологичен отпадък.