— По дяволите — прошепнах на празната стая.
19.
Сега, когато имах слой от нанити в себе си, можех дори да вървя през стените на кораба. Имах чувството, че тялото ми минава през сапунен мехур. Предполагам, че нанитите ме смятаха за един от своите — а може и да бяха прави.
Когато корабът на Пиер посегна да сграбчи нова жертва, аз се плъзнах по дългата черна ръка и прелетях оставащите шест-седем метра до земята. Ръката не ми обърна внимание. Човекът, който се издигаше нагоре, изглеждаше ужасѐн. Усмихнах се, щом го познах. Това бе ченгето, което ми бе извикало да бягам, докато стоях на покрива на блока. Лицето му изразяваше преди всичко ужас.
— Просто не спирай и следвай тестовете, за които говорят по телевизията — извиках нагоре, свил ръце край устата си. — Горе не остана с кого да се биеш. Ще се справиш.
Зачудих се какво ли ще направи корабът, след като на борда не остана никой, с когото кандидатът да се бие. Дали основните тестове щяха да са достатъчни, за да го приеме за командир? Или щеше да го сложи в клетка и да го използва, за да тества другите? Не знаех. Не знаех даже дали чу съвета ми.
Разходих се няколко минути из парка. Лятна нощ във Вирджиния! Наоколо нямаше жива душа, което не бе изненадващо. Няколко жълто-зелени светулки блещукаха призрачно в храстите.
Спомнях си за други такива дни в парка, разходки в летните вечери с децата… и с жена ми Дона. Сега всички те бяха мъртви. Това още ми тежеше. Понякога имах чувството, че са ме натоварили със задачата да спасявам света, който ми е отнел всичко скъпо.
Не повиках „Аламо“, знаех, че Сандра вероятно се побърква от тревога, но исках да се поразходя пак по земната твърд. Хубаво ми беше да я усещам под краката си. Сетих се за гласа на Пиер — никога не бях срещал надутия мошеник. Сетих се за лицето на Есмералда, истинското ѝ лице, което бе заменило суровата маска накрая. В последните си мигове тя бе много повече човек, отколкото се чувствах аз.
Тази умиротворителна разходка в парка продължи само няколко минути. Не ме бива много в самоанализите и самосъжалението. Имах да водя война. Независимо дали ми харесваше, аз бях командир от Звездната армада. Няма значение, че тази организация бе създадена преди броени дни от няколко световно неизвестни личности. За мен всичко това ставаше все по-реално. Спомних си нещо, което сержантът бе казал на уплашения редник в един стар военен филм. Когато онзи го попита: „Защо ние?“, сержантът отговори: „Защото ние сме тук и други няма.“ Това сякаш обобщаваше моята ситуация. Защо аз, от всички хора, се борех с убийци и извънземни? Защото „Аламо“ ме бе избрал. Все трябваше да е някой — и този път беше моят ред.
„Аламо, ела да ме вземеш“, помислих.
„Приблизително време на пристигане: деветдесет секунди.“
Не чух приближаването му. Нанокорабите бяха изумително тихи в нощното небе. Разнесе се пукот на два счупени клона, когато дебелата черна ръка се спусна през дърветата зад мен. Не се обърнах и дори не вдигнах поглед. Виещите се кабели-пръсти ме сграбчиха през кръста и ме издигнаха към търбуха на кораба.
Докато се носех нагоре към „Аламо“, вдишвах свежия въздух с пълни гърди. Слушах приглушените звуци на нощта и оглеждах всяко дърво, пейка и улична лампа. Миг по-късно, докато стоях в трюма, усетих нещо в косата си. Посегнах и напипах листо. Беше голямо, ако не се лъжа от чинар.
Отидох на мостика и Сандра нададе радостен вик, щом ме видя.
Забърза усмихната към мен, но лицето ѝ посърна. Видя настроението ми и разкъсванията по кожата — а вероятно и блестящия метал под нея.
Вдигнах ръка към лицето си, за да прикрия лявото си око. Това място май бе смутило най-много Есмералда, затова се опитах да го скрия от Сандра.
— Ранен си — каза тя.
— Да. Сигурен съм, че нанитите ще го оправят. Дори в момента ги усещам как работят и съшиват клетките.
— Наритаха ти задника, а? — попита тя.
Опитах се да пусна една усмивка.
— Нещо такова. Виж, донесох ти подарък.
Подадох ѝ зеленото листо от чинар. Тя го взе и се усмихна. Пристъпи към мен и ме прегърна. Останахме така известно време. Сандра бе опряла глава на дясното ми рамо, за да не гледа нараненото ми лице и особено лявото ми око.
Докосвах я съвсем нежно, сякаш държах крилца на пеперуда между върховете на пръстите си. Бях нащрек за някакви признаци на болка, но тя не показа такива. Това ме накара да се поотпусна малко. Бях искал да я освободя от оковите на кораба и ето че той вече не я държеше на каишка. Но ако пак нямаше да мога да я докосвам от страх да не я нараня…