Е, това щеше да е още по-зле.
Хрумна ми, че може да имаме проблеми в бъдеще, ако искаме да сме… интимни. В моменти на страст всеки мъж понякога губи контрол. Жените можеха да издържат нормален мъж, но какво да кажем за подобрен мъж като мен? Това бе ужасна мисъл и ме караше да се движа крайно предпазливо в близост до нея. Мисля, че тя знаеше, че се сдържам, и това я възбуждаше.
Преди да стигнем по-далеч обаче, тя ми развали настроението.
— О, за малко да забравя. Кроу те търси. Не можах да отговоря — „Аламо“ не иска да ме слуша, дори когато теб те няма. Този компютър е голям инат — или пък милиард мънички инати, предполагам. Както и да е, Кроу не знае какво ти се е случило. Знае само, че Пиер е изчезнал, а после е загубил връзка и с теб. Трябва да му се обадиш.
Казах на кораба да установи връзка и Кроу отговори незабавно.
— Ригс? Наистина ли си ти?
— Да, сър — казах аз на стените. Със Сандра бяхме седнали на новия диван. Това положение ми харесваше повече. Можех да релаксирам, а тя да седи близо до мен или да човърка раните ми, ако иска. В момента правеше и двете, изглежда бе превъзмогнала странната гледка на проблясващ метал между почти безкръвните разкъсвания по кожата ми. Извади аптечката, която бяхме докопали при „пазаруването“, и сложи лепенки на най-лошите рани.
Описах на Кроу последните събития. Той знаеше, че Пиер е мъртъв, но не бе разбрал, че съм отишъл да уредя нещата лично.
— Значи наистина го направи, друже? — попита той и подсвирна. — Прие инжекциите? И как са?
Описах накратко усещанията си.
— Мислех, че вече сте го направили, сър — казах накрая.
— Не — отвърна той. — Казах, че е гадно, защото го бях чул от друг член на флотата, но аз така и не се осмелих да се подложа на това.
— Кой беше другият?
— Няма значение. Загубихме го в космоса при първата атака на макросите. Бедният момък. Сигурно е мъртъв. Искрено се надявам нанитите да не го съживяват там в ледената пустош отново и отново. — Той се изсмя.
Не оцених шегата му. Понякога чувството за хумор на Кроу граничеше със зловещото.
— А кой друг го е направил? — попитах.
— Никой, доколкото знам. Ние сме хора, които умеят да оцеляват, не сме герои или експериментатори. Доколкото ми е известно, ти си единственият жив човек, пълен с нанити.
Поговорихме още малко, но Кроу беше зает. Каза ми да се свържа със сенаторката и да поискам обяснение. Решихме, че вече ще допускаме на корабите си само познати личности — хора, които сме виждали по новините. Това трябваше да сложи край на опитите за покушение.
— Защо изобщо да се опитваме пак? — попита Сандра. — Те показаха, че са подли и не заслужават доверие.
— Права си — рече Кроу, — но въпреки това трябва да си сътрудничим с тях. Коя нация е възникнала, без да ѝ се налага да се защитава? Напълно естествено е да ни смятат за бунтовници и терористи. За да е достойна за дипломатически отношения, всяка група трябва да докаже, че има достатъчно сили да бъде независима. Мисля, че току-що направихме една крачка в тази посока. Разбира се, ще им вдигнем скандал. Може да поискаме извинение или нещо такова, но след известно време ще трябва да се погодим. Нито те, нито ние имаме истински избор, освен ако не сме способни да победим другата страна.
Накрая Кроу ме назначи да отговарям за дипломатическите връзки. Мен най-трудно можеха да ме убият, а и бях единственият от флотата, който е в състояние да напуска кораба си. Преди отговарях за тактиката, но в момента макросите кротуваха и не бяха предприели нови космически атаки срещу Земята.
След като прекъснахме връзката, Сандра ме целуна няколко пъти.
— Искам да ти се извиня — каза тя. — Съжалявам, че се отдръпнах от теб, когато се върна… у дома.
— Няма нищо. Убийцата също си изкара акъла от вида ми.
— Едно ме тревожи — рече Сандра, приключвайки с нежностите. — Ами онези кентаври, с които си се бил, когато за първи път се качи на кораба? Защо не са били пълни с нанити и непобедими?
Замислих се, но не ми хрумна никакъв отговор. Знаех обаче кой може да ми даде такъв. Докоснах лицето си, покрито с лепенки и обилно намазано с антибиотици.
— Аламо, тези… хм… биологични единици, които се намираха на борда на кораба, когато пристигнах за първи път, бяха ли подлагани на инжекциите?
— Да.
— Тогава как успях да ги победя? Не ми изглеждаха особено бързи или силни, или с метален слой под кожата.
— Не, не бяха такива, каквито описваш.
— Значи нанитите са ги напуснали? Обърнал си процеса от инжекциите?