Сандра ме подложи на жесток разпит. Обясних ѝ с какво съм се занимавал и тя каза, че никога не е виждала тази машина.
— Не мисля, че „Аламо“ иска да я виждаме. Аз самият разбрах за съществуването ѝ чрез дедукция. Едно време, когато корабите тръгвали на презокеанско пътуване, трябвало да носят със себе си всичко необходимо, за да може екипажът да построи наново кораба, ако се наложи.
— Защо?
— Често се случвало корабът да претърпи повреда. Екипажът оставал заседнал на някакъв остров или бряг, зад който се простирала само джунгла. Нямало кой да им помогне. По онова време не разполагали дори със свестни средства за комуникация като радиото, за да повикат помощ. Екипажът трябвало да е в състояние да поправи всичко, иначе можело да умрат.
— Затова реши, че този кораб трябва да разполага със същата възможност?
— Да, стори ми се доста вероятно. Щом могат да възстановяват телата ни, построяването на един двигател не би трябвало да ги затрудни особено.
Тя кимна бавно.
— И какво можем да направим с това нещо?
— Ако съм прав, то ще бъде отговорът на всичко.
Едва на следващата сутрин „Аламо“ най-после протегна ръка през стените, за да ни подаде предмета, който бе изработил. Оставих купата със зърнена закуска — която все още ми бе любимата, въпреки че можех да избирам от всички храни на света, — и огледах какво ми бе доставил корабът. Бе отнело повече време, отколкото очаквах, но резултатът ме впечатли. Приличаше на луксозна химикалка, но с размерите на фенерче. Имаше кристален връх, който вероятно не бе пълен с мастило.
Не можех да открия обаче никакъв начин да стрелям с него. Нямаше спусък.
— Аламо, как стреля това нещо?
— Въпросът е твърде неясен.
— Искам да стрелям с това нещо. Дай ми инструкции как да го направя.
— Свържи устройството с източник на енергия. Насочи върха към мишената. Включи енергията.
Най-сетне разбрах. Бях помолил кораба да направи миниатюрна версия на собствените си оръжия. Неговите лазери нямаха спусъци или батерии. Те бяха свързани със самия кораб и стреляха, когато енергията бе включена. Все едно да държа електрическа крушка и да питам защо не свети.
Все пак мислех, че ще ми послужи. Това бе разменната ми монета. Сложих го в скута си и реших, че е време да се обадя на сенатор Ким Багър.
С помощта на малкия портативен компютър на Пиер се свързах към един сървър. Някой долу на Земята сигурно бе получил радостната задача да следи сървъра денонощно, защото моментално ме повикаха. Поколебах се, но влязох в частна чат-стая, за да говоря с тях. Радвах се, че Пиер е задал на системата си да помни всички пароли.
— Ало? — казах.
— Пиер? — обади се един глас.
Кимнах на себе си. Възможно ли беше дори да не знаят, че е мъртъв? Или нарочно се правеха на ударени?
— Знаете, че не е Пиер — казах аз.
— С кого говоря?
— Командир Ригс.
— Вие сте командир на извънземните кораби?
— На Звездната армада, да. Свържете ме със сенатор Ким Багър, моля.
Това го смути за секунда.
— Ще ви свържа с началниците си, сър.
Трябваше да мина през още няколко души, но след половин час стигнах до сенатора. Първият ми директен разговор с Багър бе, меко казано, неловък. Реших да не я щадя.
— Сенаторе — казах сурово, — съжалявам, че посланик Пиер Гаспар няма да може да се среща повече с вас.
— О, неприятно ми е да чуя…
— За нещастие той беше убит от вашите правителствени агенти. Сигурен съм, че са ви уведомили за това, тъй като вие самата уредихте срещата.
— А… какво? Бил е убит?
— Да, сенаторе. Убиецът ви успя. Наложи се лично да се справя с нея.
— С нея?
— Беше убийца, сенаторе — казах.
Хвърлих поглед към Сандра, тя изглежда се наслаждаваше на смущението на сенатора.
— Командир Ригс, нека ви уверя, че не знаех нищо за това…
— Ама разбира се, госпожо сенатор — прекъснах я аз саркастично.
Гласът ѝ се промени и усетих голяма нервност в него. Все пак тя говореше решително.
— Трябва да разберете, командире, че правителството ни е поставено под огромно напрежение. Не всички мислят по един и същи начин. Не можем да защитим гражданите си. Вашите кораби убиват хиляди всеки ден.
За първи път се поколебах. Смятах да продължа да я въртя на шиш, да я обвиня, че самата тя е виновна за всичко, само дето не е дръпнала спусъка. Но думите ѝ ме спряха. Корабите, които убиваха, не бяха нашите, но от тяхна гледна точка сигурно изглеждаше, че са. Всички кораби бяха еднакви. Откъде да знаят кои контролираме ние и кои още нямат екипаж? Някои от нас крадяха разни неща, може би дори хора. Половината кораби обикаляха Земята, тестваха и отхвърляха негодни екземпляри. Имаше достатъчно смърт и омраза за всички.