След като влязохме във владение, бързо се спуснахме долу. Първия ден накарахме десетина от корабите да изтръгват дървета с дългите си ръце. Събрахме хиляди и ги натрупахме в огромни стени от дънери по края на терена. Не беше екологично, но беше бързо.
Когато разчистихме достатъчно земя, пренесохме с корабите сглобяемите стоманени сгради от Флорида, където ги бяхме поръчали. Имахме намерение по-нататък да построим постоянни бетонни сгради, но в момента нямаше време за капризи. Стоманени корпуси с набързо излети бетонни основи — това бе всичко, което успяхме да скалъпим. Американските инженерни войски помогнаха за останалото, като ни построиха пристанище с изумителна скорост. Когато то бе готово, започнаха денонощно да пристигат товарни кораби с фантастично количество стоки. Имахме толкова много от всичко, че се наложи на няколко пъти да разширяваме границите на базата. След като се убедиха, че искаме да им помогнем, земните правителства ни засипаха с доставки, с надеждата, че това ще помогне във войната. Предполагах, че подобни складове се трупат и някъде по бреговете на Бразилия. Тамошните войски може и да губеха от макросите, но не беше поради липса на снабдяване.
Повечето стоманени сгради, които пренесохме по въздуха от Щатите, се използваха като складове, но някои бяха квартири за доставчици и друг персонал, докаран от целия свят. Бях сигурен, че много от тези „доставчици“ са шпиони, затова установих още една база, дълбоко във вътрешността на острова. Втората база — тайната — се състоеше от десетина стоманени сгради върху разчистено от дървета парче земя. Във всяка от тези сгради разположих по една от машините, които постепенно конструирах, заедно с редици генератори, за да я захранват, и група нанокораби, които да я снабдяват със суровини. Пастта на всяка фабрика стърчеше от покрива на сградата като комин — само че тези комини поглъщаха, а не изпускаха. С големите си черни ръце корабите ги захранваха с материали, като майки, които хранят с лъжичка множество ядрени бебета.
„Аламо“ беше прав, като каза, че построяването на производствена машина е трудно. Те използваха огромно количество радиоактивни материали. Списъкът със специалните изотопи и сплави бе дълъг и екзотичен. От друга страна, мозъчните кутии, които изпълняваха ролята на централен процесор за наномашините, се правеха лесно. Нанитите се подреждаха в неврални вериги, което водеше до самозараждащ се машинен интелект. И което бе още по-хубаво, умееха да се възпроизвеждат сами. Доставчиците на компютърни части бяха разочаровани, че не поръчваме много от техните продукти. Имахме си по-добри.
Минаха няколко седмици, през които строяхме толкова бързо, колкото можехме. Работех по шестнайсет часа без прекъсване и в края на всеки ден бях капнал. През повечето време програмирах машините и разработвах логистиката на захранването на фабриките. Торий и паладий се намираха по-трудно, отколкото би трябвало, и подозирах, че някой на континента бави доставките ми. Също така все по-често спорех с Кроу за моите планове.
— Не разбирам логиката ти, Ригс.
— Искам независими фабрики на Земята…
— Ей това е! Тази е лошата думичка — прекъсна ме Кроу. — „Независими“. Това е много лоша дума, Ригс. Не ми харесва. Хайде да строим всичко на корабите. Ако направим на Земята фабрики, способни да произвеждат всичко, което и ние, някой ден може да ни ги вземат. Тогава вече няма да имат нужда от нашата досадна пиратска шайка.
С времето той бе станал малко по-властен. Сега имаше повече хора, за които да се тревожи, и с всеки нов подчинен, влязъл във флотата му, ставаше все по-сприхав. Звездната армада бе нараснала до близо четиристотин кораба. Много от новите попълнения бяха биткаджии — хора, които търсеха корабите, а понякога даже ги преследваха с кола или хеликоптер, за да застанат на изкусително близко разстояние. Въоръжени до зъби, те или умираха, или се присъединяваха към нас.
— Разбирам какво имате предвид, сър — казах с най-спокойния тон, който успях да докарам, — но не можем да позволим на макросите да спечелят тази война.
— Разбира се, но какво общо има това? Можем да изработим предостатъчно оръжия за прахоземците, без да им оставяме фабрики, които да завладеят.
„Прахоземци“, помислих си. Вече се наричахме с разни прякори. Напоследък чувах все по-често тази дума в разговорите си с хората от флотата. Аз лично предпочитах термина „планетен жител“, който бях започнал да използвам свободно. Звучеше далеч по-приятно от „прахоземец“ или „сухоземец“, които показваха презрение и за нещастие бяха по-често употребявани. Съмнявах се обаче, че моите предпочитания ще попречат на хората да използват тези унизителни прозвища. Зачудих се какви ли интересни думички са измислили прахоземците за нас. Вероятно нещо от рода на „крадливи космически пирати“.