— Ами ако се появи флота на макросите? — попитах аз. — Корабите ни до един ще полетят срещу нея. Можем да загубим повечето от тях или дори всичките. Може да ни унищожат до крак. Това ще означава край на лазерните пушки.
— Ако флотата ни бъде унищожена, Земята така или иначе е обречена.
— Не мислиш в достатъчно голям мащаб, Джак.
Кроу зарева от смях.
— За първи път някой ми казва такова нещо, друже.
— Имаме нужда от фабриките, за да освободим корабите си. Те могат да произвеждат каквото поискаме — могат да произвеждат още фабрики. Могат дори да произвеждат още кораби!
Това го накара да замълчи.
— Мислиш ли?
— Да, парче по парче можем да произведем всички масивни компоненти. После ще накараме нанитите да се самовъзпроизведат в достатъчни количества, за да образуват корпуса на кораба. И хоп — ето ти нов кораб.
— „Хоп“ ли? Колко бързо е това?
— Ами смятам, че на десет фабрики, заредени с всичките необходими материали и енергия, ще им е нужен около месец да построят нов кораб.
Той изпръхтя презрително.
— Мисли на едро, Джак — настоях аз. — Ами ако имаме петдесет фабрики? Това ще означава повече от кораб на седмица.
Той се умълча за няколко минути.
— Добре, направи го. Но сложи кораби да ги пазят. Недей да губиш никоя от тези фабрики. И се погрижи прахоземците да разберат, че не бива да припарват на по-малко от осемдесет километра от твоята база.
След като вече разполагахме с работещи бази, насочих усилията си към производството на малки оръжия. С голяма помощ от Пентагона и различни промишлени доставчици стъкмихме лазерна система, която един войник би могъл да носи. Лазерните оръжия не бяха единствените продукти, които фабриките ми трябваше да произвеждат. Всъщност най-важен бе енергийният източник, побиращ се в раница. Той представляваше малък ядрен реактор, свързан посредством специален кабел със спусъчен механизъм и пластмасова ръкохватка. Лазерът се вграждаше в тази ръкохватка и оръжието бе готово. Земните фабрики произвеждаха раниците за реактора, както и пластмасовите ръкохватки със спусъчния механизъм. Моите машини създаваха лазерните тръби, реакторите и черните кабели. Кабелите трябваше да пренасят невероятно количество енергия и подозрително приличаха на малките змиевидни ръце, които моят кораб образуваше при нужда.
Отне ни месеци да изкараме на бойното поле първата дивизия американски морски пехотинци, екипирани с новите оръжия. Елитни подразделения от целия свят тренираха заедно с тях, но все още не бяхме произвели достатъчно лазери, за да въоръжим всички. Бях ангажирал всичките си наземни фабрики със задачата да строят още фабрики, което щеше да увеличи продукцията ни експоненциално с течение на времето. Корабите, които не бяха заети с други задачи, се рееха над Андрос и произвеждаха стотици лазерни пушки.
Въпреки скоростта, с която работехме, врагът сякаш се придвижваше по-бързо. Техните войници никога не се уморяваха. Биеха се денем и нощем, докато не бъдат унищожени. Докато се подготвим да тръгнем срещу тях, вече бяха стигнали до басейна на Амазонка и бяхме загубили почти половината континент. За щастие теренът ги забави малко. Бяха завзели Сао Пауло, Рио и голяма част от източното крайбрежие на Бразилия. Но джунглите, реките и особено планините ги бавеха.
Сандра и Кроу не харесаха идеята ми да отида до фронтовата линия с нашите нововъоръжени войски, но аз настоях. Можеше и да умра — ако десантчиците ме прострелят вкупом в гърба. А вселената щеше да разполага със сигурно доказателство, че расата ни е прекалено тъпа, за да оцелее. Тръгнах, защото исках да видя срещу какво сме изправени. Исках да видя как работят новите оръжия и какви промени бих могъл да внеса в конструкцията им, за да ги направя по-ефикасни. Все още никой друг във флотата не се бе научил да програмира машините да произвеждат нови неща, а не позволявахме на сухоземците да експериментират с тях. За да мога да внеса подобрения в оръжията, трябваше да видя лично как се представят.