Натоварихме хората — по цяла рота наведнъж — в големи стоманени контейнери. Нищо не можеше да придвижи войниците по-бързо от нанокораб, понесъл ги в гигантската си ръка. Като в някакъв шантав хеликоптерен десант, откарахме хиляди мъже до сборното място. Летяхме много ниско и кацнахме на около трийсет километра северно от сражението, за да не ни свали противовъздушният огън на врага. Всеки купол имаше ракетна установка, която можеше да се издига и да улучва с голяма точност летящи обекти, а и всеки голям макрос носеше подобна система на гърба си.
Планът беше да вкараме в боя първите големи групи въоръжени с лазери войници точно след като макросите попаднат на закопаните тактически ядрени мини. Всеки от подразделението имаше защитно облекло: костюм от кевлар с оловен слой за цялото тяло, а на гърба си носеше кислороден апарат и енергиен източник. Имаха и специални шлемове с потъмнени очила. Чух, че първите доброволци, които стреляли с моята система, ослепели и получили изгаряния поради силното инфрачервено лъчение. Ретините им бяха изгорели още в първата секунда. Вече бяхме създали работещи оръжия, но те все още бяха грубички. Целият комплект тежеше близо петдесет килограма, поради което войниците не можеха да носят много други неща. Отсега ми беше ясно, че ще трябва да намалим теглото. Аз самият нямах големи проблеми с раницата и защитния костюм, понеже силата ми бе увеличена от нанитите в тялото ми. Но тежките костюми удвояваха ефекта от задушаващата жега в джунглата и изминаването на всеки километър се превръщаше в истинско изпитание.
Войниците се отнасяха странно към мен, защото знаеха, че съм от загадъчната флота. Някои ни смятаха за врагове, но повечето оценяваха факта, че току-що ги прекарахме по въздуха до позицията им, на хиляди километри на юг, за броени часове. Нещо, което никой хеликоптер не би могъл да стори. Бяха впечатлени, че съм долу с тях. Смятаха ме за истински офицер — флотски командир, което съответстваше на подполковник в армията — и се отнасяха към мен като такъв, което бе приятно. Или може би се държаха почтително, защото ги плашех. Понякога се чувствах като голяма, опасна змия, на която са принудени да козируват.
— Командир Ригс, сър? — обади се ефрейтор Йенсен, който бе назначен за мой адютант. Той беше върлинесто хлапе с широки рамене и рижи бакенбарди, които изглеждаха малко по-дълги от допустимото по устав. Реших, че са го прикрепили към мен най-вече за да се увери, че няма да създавам проблеми, но все пак се радвах, че го имам.
— Да, ефрейтор?
— Време е да влезем в бункерите, сър. Врагът ще попадне на огнената ни стена всеки момент.
„Огнена стена“ войниците наричаха редицата ядрени мини, разположени в тропическата гора на юг. Намирахме се край устието на широка, бавно течаща река, която малко по-нататък се вливаше в Амазонка. Калните кафяви брегове от двете ѝ страни бяха осеяни с бункери и окопи. Яркозелената растителност на джунглата сякаш притискаше лагера ни и изглеждаше зловещо гъста и влажна. Човек очакваше всеки момент от дърветата да изскочи нещо огромно и ужасяващо.
Кимнах и последвах ефрейтора. Той обаче ме спря и ме упъти в обратната посока.
— Не, сър, вие трябва да отидете в командния бункер. Там ще ви чакат. Ще участвате в брифинга.
— Благодаря, ефрейтор — казах и свих в указаната ми посока.
— Командире? — обади се Йенсен.
— Да?
— Наистина ли вие сте направили тези оръжия? — попита той, като надигна своето.
Кимнах.
— Аз го проектирах, с малко помощ от Пентагона.
— Много са яки, сър.
— Благодаря.
— Мислите ли, че ще спрат макрос, сър?
— Надявам се, ефрейтор.
Продължих по посока на командния бункер. Опитвах се да се държа небрежно, но не се чувствах в свои води. Не бях свикнал на военни лагери. Струваше ми се, че всеки освен мен знае какво става и къде трябва да бъде. Те бяха участвали в подобни маневри, а може би и в истински битки. А аз, като компютърен техник в Средния изток, не бях видял много военни действия. Единствената си сериозна битка бях наблюдавал от креслото в тенекиената кутия, която наричах „Аламо“.
Открих командния бункер и спрях за малко пред него. Огледах бразилската джунгла. Трудно е човек да опише тропическите гори. Те са едновременно прекрасни и отблъскващи. Когато се озовеш там като войник, с петдесет килограма екипировка на гърба, оловен защитен костюм и усещаш нервния гъдел на пот под мишниците, тя не ти изглежда особено привлекателна. Но ако я гледаш така, застанал насред лагера, докато всички бързат да се наврат в подземните бункери, е безспорно красива. Бял пясък, блестяща синя вода, слънчево небе. Птици чуруликат и крякат. Хиляди мънички животинки пълзят по всяка педя земя под ботушите ти.