Излязохме на песъчливата почва и зяпнахме небето. На юг се простираше редица от около десетина гъбовидни облака. Не, трябваше да са близо двайсет. Залових се да ги броя и ги изкарах деветнайсет, макар че вече бяха почнали да се сливат.
— Ами радиацията, сър? — попита един полковник. За първи път някой от другите офицери дръзваше да зададе въпрос. Бях останал с впечатлението, че генерал Кер не обича много въпросите.
Генералът изсумтя.
— След три-четири дни горещите зони ще са годни за живот, стига да носим костюмите си. Мисля, че го споменах при предишните брифинги.
— Да, сър, но дали радиацията няма да дойде насам?
— Не, освен ако метеоролозите не са пълни кретени. В този район на всяко атмосферно ниво преобладават северните ветрове. Днешният ден, за щастие, не прави изключение.
— А какво ще привлече оцелелите макроси към нас, сър? — попитах.
Генералът се обърна към мен. През процепите на костюма се виждаше едното му око. Гласът му излизаше приглушен, сякаш говореше през възглавница.
— Нашите примамки. Те вече са потеглили към тях. Ще се върнат насам веднага, щом привлекат вниманието им. Ако се съди по предишното поведение на макросите, те ще решат, че всичко, което бръмчи наоколо, трябва да умре.
— Примамки ли, сър?
— Хеликоптери. Няколкостотин.
— Но радиацията, пилотите… — започнах аз, но млъкнах. Бях предположил, че има предвид апарати с дистанционно управление, но сега като се замислих, съобразих, че вероятно не разполагаме с безпилотни самолети, проектирани да дразнят макросите и да ги накарат да ги последват.
— Доброволци, командире — рече генералът остро. — Всички до един бяха доброволци. Също както всеки тук е доброволец, включително и вие.
Не пропуснах да забележа, че използва минало време за пилотите. Може би просто му се бе изплъзнало от езика.
Кимнах и замълчах. Аз лично не се смятах за доброволец. Помнех как един безшумен черен космически кораб ме бе отмъкнал посред нощ.
24.
— Напред! Напред! Не спирай! НАПРЕД! — крещеше един сержант с изумително мощен глас. Костюмът сякаш изобщо не заглушаваше силата му. Групи мъже покорно тичаха в указаните от него посоки. Аз последвах един взвод, който трябваше да заеме позиция край речния бряг. Оставихме бункерите зад себе си. Всички ветерани бяха на мнение, че макросите ще взривят първо тях, когато пристигнат.
Плановете ни за атаката бяха простички, прями и донякъде самоубийствени. Трябваше да изпробваме оръжията, произведени от мен. Естествено армията бе провела множество тестове. В тези лазерни пушки имаше достатъчно мощност, за да усетиш лек откат, щом ги включиш. Можеха да прогорят дупка в ствола на някоя от заобикалящите ни палми за по-малко от секунда. Само че не това бе целта ни. Целта ни бе да прогорим плътен метал. Много метал, и то бързо.
Макросите идваха. Предварителните оценки гласяха, че разполагаме с по-малко от час да заемем позиции. След като атомните мини бяха избухнали без засечка и хеликоптерите бяха успели да подмамят макросите в нашата посока, трябваше само да се крием и да чакаме. Планът бе да устроим засада на чудовищните машини. Надявах се, че те наистина ще се почувстват в засада, когато стигнат дотук.
Разположихме се в плитки единични окопи далеч от всички постройки в базата и зачакахме. Всеки окоп бе покрит с платно, а върху него имаше слой пръст за камуфлаж. Макросите разполагаха с инфрачервени топлинни датчици в системите си за прицел, но според техниците няколко сантиметра пръст можеха да ни скрият от тях.
Имахме хора навсякъде, окопани в дупки в земята. Когато някой макрос се приближеше, мехурът на щитовете му щеше да мине над нас. Тогава ние щяхме да изскочим от вътрешната страна на електромагнитния щит и да открием огън с пълна мощ. Трябваше да унищожим малките автоматични лазерни оръдия на корема му, а после да извадим от строя краката му. Когато вече бе безпомощен, щяхме да концентрираме стрелбата си, докато не пробием корпуса му и не го унищожим.
Всъщност не се предполагаше аз да правя нищо от това. Моята задача бе да наблюдавам. Казаха ми, че съм твърде ценен, за да влизам в битка с макросите. Но честно казано, май смятаха, че само ще им се пречкам. С голямо нежелание ме въоръжиха с една от собствените ми лазерни системи. Предполагах, че просто не могат да ми откажат, все пак аз ги бях проектирал.
Първият макрос се появи рано. Почти без предупреждение. Нещо излая в шлема ми, но не разбрах какво каза офицерът на взвода, към който бях зачислен. Имаше прекалено много шум, грохот, бумтене, тътен…