Най-сетне загрях. Стените на окопа ми трепереха и се свличаха на малки пясъчни лавини. Или бяха взривили нова бомба, или първият макрос бе налапал стръвта и вече приближаваше.
Надникнах от окопа си, не можах да се сдържа. Какъв бе смисълът да се бориш толкова дълго и усърдно, а после да се превърнеш в мазно петно върху петата на някоя от тези чудовищни твари, без изобщо да усетиш? Макросът бе по-голям, отколкото си го представях. Приличаше на краб и от цялото му тяло стърчаха оръжия. Шестте му крака приличаха на метални колони. Мърдащите му коремни плочки, осеяни с вентилационни отвори, бяха поне на петнайсет метра над мен.
Имах чувството, че приближава скоростен влак. Спомних си как, когато Джейк беше малък, ходехме до железопътните релси. Слагахме на тях монети, а после се отдръпвахме и гледахме как влакът минава с грохот. Монетата се превръщаше в дълга извита форма, като език от сребрист метал. Понякога я чувахме как отлита със звън от релсата, вече премазана от първите десетина тона тежест. Помислих си, че сега ще разбера как са се чувствали онези монети.
Няколко дървета наблизо изпращяха и се сцепиха, оголвайки светлата си вътрешност. Палмите сякаш се взривиха и дънери полетяха във въздуха, когато една метална кула ги помете встрани със зашеметяваща скорост. Друга кула прекърши още дървета и аз осъзнах, че това всъщност са краката на макроса. Шест великански крака се носеха към нас, бяха дебели по няколко метра и имаха триъгълна форма. Заостреното стъпало направи още две крачки и премина над мен и другите близки окопи. Там, където се заби, мъжете умряха, скрити в дупките си. Небето притъмня, щом чудовището спря над главата ми. Знаех, че шестнайсетте оръдия на корема му търсят мишени.
Макросът се прицели първо в бункерите и ги взриви, както и очаквахме. Главната тежка батарея и противовъздушните оръдия се намираха отгоре на всеки макрос, но от долната му страна имаше по-малки оръдия за стрелба по пехотата. Мощността им обаче бе ненужно голяма за тази задача — можеха да унищожат дори танк.
Осъзнах, че вече трябва да сме от вътрешната част на мехура, пазещ машината. От толкова близо не можехме да видим щитовете, но те отклоняваха куршумите. Окопите около мен зейнаха. Взводът бе отхвърлил маскировката и войниците започнаха да стрелят, насочвайки десетки лъчи към търбуха на макроса над нас. Петнайсет метра над главите ни, долните оръдия на макроса се въртяха със зловеща бързина и сипеха лазерен огън. Снопове ярки лъчи проблясваха от шестнайсетте черни тръби.
Войниците бързо бяха вземани на мушка и убивани, но други откриваха окопите си и започваха да стрелят. Виждах, че лъчите ни улучват оръдията, но не ги унищожават.
Включих комуникатора си.
— Всички да стрелят по едно оръдие! Съсредоточете огъня върху най-задното!
От мен не се очакваше да давам нареждания, но не можах да се сдържа. Отметнах засипания с пръст плат, който ме скриваше от чудовището, и се включих в битката.
Започнахме да съсредоточавахме стрелбата си върху едно или две оръдия и успявахме да ги унищожим. Но с всяка секунда все по-малко хора отвръщаха на огъня. Губехме.
Тогава ме удари лъч и една от ръцете ми престана да се движи. Паднах зашеметен в окопа си. След десетина дълги и странни секунди видях отново небето. Зачудих се дали не съм умрял.
Но просто макросът бе отминал нататък. Надигнах се, като се подпирах тежко на стената на окопа, който се бе превърнал в димящ кратер. Вдигнах лазера с една ръка. Мина ми през ум да стрелям подир машината, но лъчът щеше да спре в щитовете ѝ.
Странно, но тогава се замислих за щитовете. Ние отдавна знаехме как да ги правим, но просто не можехме да генерираме достатъчно енергия, за да ни бъдат полезни. Още през Втората световна война флотата бе експериментирала с електромагнитни щитове, които да отклоняват снарядите от корабите. Само че в онези дни би била нужна цялата енергия, произвеждана на Източния бряг, за да може такава система да работи. Едно от предимствата на огромните размери на макросите, бе, че това им позволяваше да носят мощни ядрени генератори.
Шокът ми отминаваше. Върнах се към настоящето. Огледах се за ефрейтора, прикрепен към мен. Нямаше го. Нямаше никого. Всеки окоп бе превърнат в черен кратер, а хората вътре бяха унищожени.
Погледнах след машината. Стори ми се, че виждам сериозни щети по долната част на корпуса ѝ. Бяхме ѝ нанесли поражения. Но не достатъчно. Нима тактическите ядрени бомби бяха единственото решение? Нима се налагаше да унищожаваме няколко квадратни километра от планетата си и да отравяме още стотици всеки път, когато убиваме едно от тези неща? А с тази скорост и бомбите, и дърветата щяха да свършат бързо.