Здравата ми ръка бе достатъчно силна да държи лазерната пушка. Все още бях боеспособен. Погледнах надолу към ранената си ръка. Не исках да го правя, но когато човек е улучен лошо, просто трябва да погледне.
Ръката ми представляваше димяща разтопена плът. Имаше и доста метал. Наносите се трудеха усърдно и почти никаква кръв не бе изтекла по остатъка от предмишницата ми към относително нормалната на вид китка и облечената в ръкавица длан. Надявах се, че учените в Пентагона са били прави за преобладаващите ветрове. Не исках по раните ми да полепне радиоактивна пепел. Бях особено радостен, че маската и филтриращата ми система още работят. Нямах желание да усещам миризмата на собствената си изпечена плът.
Огледах се, чудейки се какво да правя. Реших да напусна окопа. Макросите вече знаеха за тях, а и камуфлажната покривка така или иначе бе унищожена. Бях наясно как работят компютрите — те щяха да помнят мястото, на което е бил забелязан всеки войник. Предположих, че насочващата им система ме е обозначила като мъртъв. Нараняванията ми биха убили нормален човек.
Затичах се, вероятно по-бързо от всеки друг в историята, който е тичал с петдесеткилограмова раница на гърба. Насочих се към бункерите, за които бях сигурен, че са отбелязани в списъка от мишени на макроса като „унищожени“. Пропълзях в най-близкия от тях. Имаше много дим и бе горещо, но поне не беше претъпкан с трупове.
Няколко оцелели явно ме бяха забелязали и през следващите минути при мен се събраха десетина войници. Офицери нямаше. От слушалките се носеха крясъци. Машината вече бе близо до доковете и се бе заела с момчетата, окопани по бреговете на реката. Сигурно се забавляваше.
— Какво ще правим, сър? — попита един редник.
Първите няколко секунди не осъзнах, че говори на мен. На здравото ми рамо все още имаше златна звезда и някакви нашивки. Носех ранга командир и бях единственият офицер в тази групичка. Замислих се дали да не им дръпна една малка реч и да ги поставя под командването на най-близкия подофицер, но видях как ме гледат през автоматично затъмняващите се процепи. Искаха някой офицер да им каже какво да правят. Нуждаеха се от мен.
— Ще убиваме макроси — казах.
— Сър, вие сте ранен — обади се редникът.
Погледнах го.
— Добре съм. Мога да се бия.
Те зяпаха увисналата ми, обгорена ръка. Дори единственият сержант сред тях изглеждаше впечатлен.
— Добре — казах и приклекнах. — Ето какво ще направим, когато се върне.
Бях привлякъл вниманието им.
— Аз ще стрелям пръв. Всички трябва да съсредоточат огъня си върху едно оръдие. Когато то бъде унищожено, минаваме на следващото. Сега се разпръснете. Не му позволявайте да ни очисти наведнъж.
Мъжете се втурнаха във всички посоки, заемайки позиции за стрелба сред руините на бункера. Не се наложи да чакаме дълго. Макросът приключи с групата на плажа и се насочи отново в нашата посока. Но не мина точно над нас, а нагази в реката и се спря, за да стреля по нещо на отсрещния бряг.
— По дяволите! — изръмжах. Не можехме да напуснем разрушения бункер — щяхме да се озовем на открито и макросът щеше да ни покоси отдалеч. Прецених разстоянието. Беше по-малко от километър. Вероятно оттам той не можеше да наведе достатъчно горното си оръдие, за да го насочи към бункера. Бяхме изучавали тези машини и знаехме, че са проектирани с едно голямо оръдие отгоре за летателни апарати и по-едри цели. Оръдията на корема му бяха за дребни мишени като нас.
Пропълзях през задимения бункер и надникнах от другия му край.
— Скрийте се, всички!
— Какво правите, сър? — попита някой. Мисля, че беше сержантът.
Прострелях машината в задника. Само един бърз изстрел. Разбира се, нямаше начин да ѝ навредя през щитовете, но резултатът бе светкавичен. Видях как няколко оръдия се завъртяха към мен. Машината не се обърна, просто тръгна в нашата посока. Тя всъщност нямаше лице или глава, нито пък предна и задна част. Бе направена така, че да може да се движи във всички посоки, като гигантски краб с множество крака.
Прикрихме се, а макросът откри огън, разравяйки земята. Проблясваха енергийни мълнии и очилата ми потъмняха, за да ме предпазят от мигновено ослепяване. Не си направих труда да му пратя още един насърчителен изстрел. Нямаше нужда.
Както се бях надявал, той се приближи. Този бункер бе отбелязан като унищожен, но сега проявяваше признаци на живот. Изкуственият му мозък бе решил, че този път трябва да е сигурен, трябваше да приближи и да ни довърши.