За малко да успее. Когато яркото тропическо небе над нас отново притъмня, разбрахме, че са му останали само седем действащи оръдия. Аз разполагах с единайсет човека. Бяха добри войници и следваха указанията ми. Никой не стреля преди мен. Бяха нужни по около две секунди да съсредоточим огъня върху всяко оръдие и да го унищожим. За нещастие в същото време хората ми измираха един по един. Когато и последното оръдие избухна, бяхме останали само трима.
Видях с ужас как последното оръдие падна от корема на гигантската машина и се стовари на земята, премазвайки още един от хората ми.
Последният оцелял и аз започнахме да стреляме по краката. Откъснахме единия при най-долната става. Макросът се опита да ни стъпче, но мисля, че от долната си страна беше почти сляп. Предположих, че камерите му, или каквото там използваше, са били прикрепени към оръдията.
Когато унищожихме ставата му, той най-сетне реши, че му стига, и започна да отстъпва с олюляване. Влачеше се, скърцайки с металните си чаркове, и потъна в джунглата със скорост, много по-малка от обикновената. Аз тичах след него и бълвах ругатни. Унищожих ставата на още един крак, но не успях да го поваля.
Накрая се отказах и рухнах до едно дърво, като се мъчех да си поема дъх. Задушавах се в защитния си костюм. Сержантът, последният от моите хора, дойде и се свлече край същото дърво. И двамата лъхтяхме тежко, неспособни да говорим.
Беше започнало да се здрачава. В джунглата на запад се оформяше прекрасен залез. Малко по-късно, след като дишането ни се поуспокои, чухме нов грохот. Ново кършене на дървета. Още една машина идваше на купона.
— Ще умрем тук, нали, сър? — попита сержантът.
— Вероятно — рекох аз. — Как се казваш, сержант?
— Лайънъл Уилсън, сър.
— Е, Уилсън, ти си добър боец.
— Вие също, сър.
Небето притъмня. Изненадах се, защото не мислех, че макросът е толкова близо. Над нас запроблясваха лъчи. Той стреляше по нещо, но не виждах по какво. Прицелих се, но нямаше оръдия, по които да стрелям. Да не би това да беше някакъв нов тип машина?
След малко към мен се спусна голяма черна ръка. Познавах я добре.
Сержантът се прицели в нея с явното намерение да я гръмне.
— Стой! — извиках аз. — Задръж огъня, Уилсън! Когато тази ръка се върне за теб, позволи ѝ да те хване и да те измъкне от тази дупка. Това е заповед.
Той не отговори, но бавно свали пушката. Ръката ме издигна като ръка на ангел и ме притегли в търбуха на нанокораба.
Дори не бях изненадан, когато Сандра ме посрещна вътре. Тя обаче беше.
„А сега вдигни мъжа, който беше с мен, Аламо“, заповядах наум на кораба си.
„Извършвам прибирането.“
25.
„Аламо“ можеше да чува мислите ми и макар че не бях го повикал на помощ, той бе пристигнал за мен веднага щом е разбрал, че съм в смъртна опасност. Не му бях заповядвал да не го прави. Не осъзнавах, че е необходимо. Но сега вече знаех, че ако искам корабът ми да стои настрани от битките, в които участвам, трябва да му дам изрична заповед да си остане вкъщи. Чудех се дали ще ме послуша. Когато ставаше дума за опазване на командния персонал, той не винаги се подчиняваше.
„Върни ни в базата на остров Андрос“, казах на „Аламо“.
„Приблизително време на пристигане: седем минути.“
— Той просто пренебрегваше въпросите ми — оплака се Сандра. — Трябва да си намеря собствен кораб, който ще ме слуша.
Хвърлих поглед към нея.
— Имаш необходимите качества. Действай.
— Не се усмихваш.
— Когато човек е водил близък бой с тези машини и е оцелял, започва да цени малките радости в живота. Но току-що ни наритаха задниците. Тези пушки, които сложих на гърбовете на две хиляди добри войници, доведоха само до поголовното им избиване.
— Вината не е твоя, Кайл. Ти се опита.
— Точно така, сър — обади се сержант Уилсън зад мен. „Аламо“ го бе пуснал и той пристъпи на мостика.
Обърнах се и стиснах ръката му. Но не смятах, че наистина го заслужавам.
— Командир Ригс — каза той, взирайки се в мен. — Да не мислите, че вие носите цялата вина за тази каша, сър? Затова ли рискувахте живота си там? В противоречие със заповедите?
Погледнах го.
— Отчасти.
— Не е така, сър. Ако щете вярвайте, но това е най-доброто, което сме постигали в открит бой с машините. Досега всичките ни хора бяха унищожавани почти без да нанесат щети на врага. Единствено ядрените бомби вършеха някаква работа. Директните попадения ги убиват, но се опитваме да измислим как да го направим, без да унищожим цял континент.
— Аз също, сержант — отвърнах.
Мъжът свали раницата си и въздъхна. Отметна качулката на костюма си, облегна се на една от стените и се плъзна по нея, докато не седна на пода. Аз направих същото, отпускайки се до него. И двамата бяхме прекалено мръсни, за да седнем на мебелите. Освен това изведнъж се почувствахме твърде уморени, за да стигнем дори до дивана.