Отделих няколко минути да пратя съобщения на Кроу и останалите. Те обещаха да дойдат и да приберат оцелелите, стига това да не излага на риск корабите им.
— Хубаво местенце си имате, командире — рече Уилсън. — Странно е да видиш толкова покъщнина в един от тия кораби. Изглежда почти по домашному.
Още седяхме, облегнати на стената. Чувствах се замаян и изтощен, след като се бях сражавал за живота си. Явно Уилсън също. Сандра ни донесе питиета. Пресушихме ги веднага. Тя напълни отново чашите и ние ги пресушихме още веднъж. Осъзнах, че сме обезводнени.
След около минута Сандра забеляза обгорената ми ръка и изпадна в лека паника. Досега я бях крил между гънките на костюма си. Тя се зае да я почисти с мрачна съсредоточеност. Подозирах, че усилията ѝ са безсмислени. С времето нанитите щяха да ме поправят — или пък нямаше да ме поправят и щях да остана с една ръка по-малко. Първата помощ не е от полза в случая. Но все пак ѝ позволих да се погрижи за мен, защото знаех, че ще се почувства по-добре.
— Уилсън — обърнах се към сержанта. Той продължаваше да се взира в нищото, изглеждаше капнал и измъчен. — Какво можеше да ни помогне да спечелим онази битка? Какви подобрения биха свършили работа?
Той се замисли. Повдигна лазерната пушка, създадена от мен. Като добър войник, не беше изоставил оръжието. Лицето ми пламна, защото си спомних за всички мъже, които бяха разчитали на тези пушки, а те се бяха оказали безполезни.
— Не знам, сър — рече той, клатейки глава. — Тези оръжия са фантастични, но просто нямат достатъчно мощност. Предполагам, че ще ни трябват по-големи. Но пък тогава ще са и по-тежки, с по-големи раници. Не мисля, че човек ще може да се движи с още петдесет килограма на гърба.
Кимнах умислено. Уилсън беше прав. Реакторите трябваше да са по-големи. Следователно хората трябваше да са по-силни.
Изтупах мръсния си, оцапан със сажди костюм и седнах на дивана. Извадих устройството за сателитна комуникация. То се отваряше и приличаше на куфарче. Момчетата от Пентагона ме бяха уверили, че ще мога да се свържа с тях от всяка точка, стига да не се намирам в космоса, отвъд орбитата на Луната. А може би дори и тогава.
За по-малко от минута връзката бе осъществена. Докладвах им каквото можах. Разбира се, не разполагах с цялостни данни за изхода от битката, а само за малка част от нея.
— Сър? — обади се Уилсън, след като бях прекъснал връзката с началството.
Вдигнах поглед от мултитъч компютъра, на който разглеждах проектни схеми.
— Какво има, сержант?
— Сър, винаги съм готов да служа отново с вас. Мислех си, че ще искате да го знаете. Вие направихте всичко, което е по силите ви, сър. Освен това никога не съм виждал човек с такива наранявания да продължава да се бие.
Вгледах се сериозно в него за няколко секунди.
— Би ли се съгласил да се присъединиш към нас, сержант? Ако това е единственият начин да победим тези макроси?
Мъжът примигна изненадано.
— Не бих искал да правя нищо против Америка, сър.
— Разбира се, че не. Ние сме се посветили на спасяването на целия свят.
— Не знам. Не мисля, че ставам за капитан на извънземен кораб.
— Не, не като пилот. Ще си ни нужен като пехотинец. Но по-различен пехотинец. Човек, който скача от самолет като десантчиците, но от по-високо, ако схващаш какво имам предвид. Човек от сухопътната част на Звездната армада.
Той се втренчи в мен, размишлявайки усилено.
— Не съм съвсем сигурен за какво ме питате, сър.
— Ако вярваше, че най-добрият начин да спасиш света — и цялото човечество — е като се присъединиш към нас, би ли проявил интерес?
Уилсън кимна бавно.
— Да, сър, ако съм убеден в това, мисля, че бих.
— Добре. Това исках да знам. Ако решиш да се възползваш — потърси ме.
— Ще го направя, командире — каза той и знаех, че говори искрено.
Когато стигнахме до остров Андрос, накарах кораба да свали сержант Уилсън точно пред вратата на медицинския център. Поне за този оцелял можех да съм сигурен, че се е върнал у дома. Скоро, за моя радост, започнаха да пристигат още. Корабите не бяха стояли без работа, но все пак трябваше да призная, че загубите ни са тежки. Погрижих се прахоземците от персонала да записват имената на оцелелите и да докладват за тях.
Поклатих глава. В собствените си мисли току-що бях нарекъл всички, които стъпват по земята, „прахоземци“. Въздъхнах. Нямаше голяма надежда да прекратим употребата на тази дума, щом не можех да възпра дори себе си.