След това ми се обади генерал Кер. Зарадвах се, че е оцелял в битката, но не бях изненадан. Приличаше ми на човек, който не умира лесно. Скоро научих, че той има същото мнение за мен.
— Преживя го, а, Ригс? Радвам се да го чуя.
— Благодаря ви, сър.
— Беше шибана работа, Ригс.
— Да, сър.
— Но не беше съвсем безполезна. Научихме много. Може би трябва да построим по-големи оръжия и да ги окопаем в артилерийски гнезда. Току-виж успеем да изненадаме врага и бързо да му видим сметката.
Стиснах устни и се замислих.
— Може и да се получи.
— Може, а? Какво друго предлагаш? Да жертваме по една дивизия елитни войници за всяка свалена машина?
— Какви са загубите ни, генерале?
— Никой ли не ти е казал? Петдесет и шест процента загинали по време на акция — и то ако всички критични случаи изкарат до сутринта, а безследно изчезналите се измъкнат някак от джунглата.
Стиснах очи и ги разтърках. Щипеха ме, сякаш бяха пълни с пясък.
— Трябват ни мобилни части, генерале. За да се приближим и да проникнем под щитовете им, хората ни трябва да могат да се движат.
— Каква е идеята ти, Ригс?
— Може да не ви хареса, сър.
— Знам, че няма да ми хареса. И първата не ми хареса. Дори ти самият не ми харесваш особено, но се сражава яростно. Бях впечатлен.
— Благодаря — отвърнах.
— А сега казвай скапаната идея.
Продължих да си търкам очите. Как да споделя с него ужасната мисъл, която се въртеше в главата ми? Още дори не я бях обсъдил с Кроу. Кой знае какво щеше да си помисли той за нея?
— Нека първо ви попитам нещо, сър. Докъде сте готови да допуснете макросите?
— Какво имаш предвид?
— Преди наистина да хвърлите всичко срещу тях. Преди вариантите ви да се изчерпят и да прибегнете към крайни средства.
Генералът мълча няколко дълги секунди.
— Мисля, че днес ти доказа, че си на наша страна, Ригс. Вие от Звездната армада, или както там се наричате, може да не сте професионалисти, но сте готови да умирате като войници. За мен това те прави войник. Разбираш ли какво ти казвам, Ригс?
— Че не бива да отговаряте на въпроса ми, но все пак ще го направите.
— Точно така. Няма да ги пуснем да минат отвъд Панамския канал. Тогава, ако сме късметлии, силите им ще са съсредоточени върху онази тясна ивица земя. Щом стигнат до тази точка, Русия, Китай и САЩ ще използват около половината от междуконтиненталните си балистични ракети. Целият континент ще бъде унищожен.
Поех си дълбоко дъх. В стомаха ми се бе образувала ледена буца. Трудно ми беше дори да разговарям за това. Нямаше начин да се евакуира цялото население. Колко ли милиона щяха да загинат? Колко ли вече бяха загинали? Сто милиона? Двеста милиона? Ами радиацията? Каква част от Земята щеше да бъде отровена след това? Реших да не задавам тези въпроси. Нямаше смисъл.
— Генерале, ами ако те поемат по море?
— Засега не са го направили. Следим за това много внимателно. Но ако не могат да бъдат удържани на сушата, ще се наложи да действаме по-рано.
— Разбирам. Благодаря ви за откровеността, генерале. Сега и аз ще бъда откровен с вас. Мисля, че можем да създадем войници, които да спрат макросите по суша. Но тези войници ще трябва първо да влязат във флотата. Ще трябва да станат международен корпус от морски пехотинци.
— Да влязат във флотата? Имаш предвид вашата флота?
— Да, сър. Звездната армада. Нужни са ни обучени доброволци от всяка нация. За предпочитане елитни ветерани. Ще ги снабдим с нови оръжия, ще ги обучим да ги използват и ще ги превърнем в сухопътна сила, която може да се изправи срещу макросите.
— Да не говорим за нещо като самоубийствен отряд, Ригс?
— Не точно, сър. Но процесът, на който ще подложим хората, ще направи невъзможно връщането им към нормалния цивилен живот.
— Разбирам. А мога ли да видя пример за един от тези… супервойници?
— Вече видяхте, сър. Аз съм един от тях.
26.
След като прекъснах сателитната връзка с генерал Кер, оставяйки го скептичен, но заинтересуван, слязох в базата, за да ме прегледат хората в медицинския център. Всъщност направих го по настояване на Сандра. Чувствах се доста добре физически. Вярно, ръката ми изглеждаше ужасно — бяхме я превързали, за да не ми се налага да гледам как работят нанитите, — но явно първото, което те правеха, бе да изключат рецепторите за болка в увредения крайник. Много любезно от тяхна страна.