Когато медицинският персонал видя състоянието на ръката ми, имаше много охкане и ахкане. Докторът даде знак на една сестра, която приготви някаква инжекция. Когато се приближиха, вдигнах здравата си ръка да ги спра.
— Какво е това, докторе?
— За болката — каза той.
— Няма нужда. Нищо не усещам.
Той изглеждаше объркан. Заговори предпазливо:
— Разбираме, че сте корав мъж, командире. Но ви уверявам, че ще усетите нещо, ако извършим процедурата без упойка.
— Каква процедура?
Лекарят замига насреща ми. Спогледаха се със сестрата. Изглеждаха като хора, на които им предстои нещо трудно и неприятно. Нещо, през което бяха минавали и преди.
— Защо просто не се отпуснете, сър, и не ни оставите да си вършим работата?
Докара на лицето си една усмивка и пристъпи към мен.
Посегнах по-бързо, отколкото очите му можеха да ме проследят, и счупих иглата. Той зяпна онемял осакатената спринцовка.
— Какво направихте? Така наистина не ни помагате, командире.
— Просто ми дайте някои отговори.
Лекарят въздъхна и ме изгледа с уважение.
— Честно казано, не разбирам как изобщо се държите на крака. Виждам метал там вътре, командире. Ярък метал! Ръката ви е пълна с някакви шрапнели. Може би ще успея да я спася, но не обещавам нищо. Трябва да ми позволите да ви оперирам незабавно.
Аз се усмихнах мрачно и казах:
— Никой няма да ми отреже ръката. — И се обърнах да си вървя.
— Но, командире… това не е ли по-добре от смърт? — обади се сестрата за първи път. Беше млада и имаше хубав глас, почти детски. Винаги съм намирал това за привлекателно у една жена.
Въздъхнах и я дарих с истинска усмивка.
— Съжалявам. Моля да ме извините, но току-що видях как стотици — а може би и хиляди — мъже умират, опитвайки се да докажат една моя теория. За нещастие успяха да я опровергаят. Всъщност скоро трябва да пристигнат истинските жертви.
— Истинските жертви ли? — попита сестрата. Лекарят ме гледаше с изумление.
— Аз съм от флотата. Мога да накарам кораба си да ме поправи.
— Защо не го направихте от самото начало?
Замислих се. Защо, наистина? Предполагам, че се дължеше отчасти на навика. Упоритото настояване на Сандра също бе изиграло роля, но имаше и още нещо.
— Защото — отвърнах искрено — ме е страх да вляза в медицинския му отсек. Те може и да вършат чудеса, но все пак са машини.
— Страшни ли са?
Изпръхтях.
— Ужасни. И не знаят много за болката. Не мисля, че някога изобщо са чували за упойка. Сега като се замисля, май единствената причина тази ръка да не ме боли е, че нервите са изгорели.
— Ами добре — рече смирено лекарят. — Ако някога се нуждаете от мен, командире, елате пак.
Кимнах и си тръгнах. Накарах кораба да ме вдигне отново в търбуха си. Отидох в стаята на ужасите, която бе работила върху децата ми, преди да ги изхвърли в студения космос. Същата онази стая с тънките, висящи черни ръце, която бе върнала Сандра към живота.
След час не можех повече да крещя. Бях останал без глас. Той се бе превърнал в безкрайна поредица дрезгави хлипове. По някое време загубих съзнание. Два часа по-късно се събудих с почти възстановена ръка, само че бях сляп. Накарах „Аламо“ да ме отнесе на дивана и заспах. Сандра дойде и лекичко ме докосна по челото.
След още час отново бях дееспособен, но все така изтощен. Ръката ми бе розово-бяла. Новата кожа бе пораснала неестествено бързо. Също като пръстените от нови клетки, слепили пръстите на Сандра. Видях, че нейните белези са изчезнали. Това беше хубаво, значи един ден и моята ръка пак щеше да изглежда нормално.
Свих поправената си длан и усетих щипане. Кимнах лекичко и огледах мостика.
— Много ли беше зле? — попита Сандра.
— Зле беше, но си струваше.
— Търсеха те по сателитния телефон — рече Сандра. — Аз вдигнах и им казах да те оставят на мира.
— Наистина ли?
— Казах им, че си ранен и се възстановяваш. Но те не спират да звънят.
— Добре. — Посегнах към апарата и след няколко минути отново се свързах с генерал Кер.
— Добре, Ригс. Трябва да поговорим — каза той.
— Слушам.
— Проверих разказа ти и прегледах видеозаписа от битката.
— Видеозапис ли?
— Всеки от онези изчанчени костюми беше снабден с една-две камери. Не всички работеха. И не всички оцеляха. Твоите обаче оцеляха.
— Как се справих, сър?
— Впечатлен съм — рече той и след кратка пауза добави: — А аз не се впечатлявам лесно, Ригс.
Вярвах му.
— Какво мислите сега за предложението ми, генерале?
— Мисля, че си луд. Някакви наркотични вещества ли направиха това с теб? Превърнали са те в нещо като берсеркер? Ти простреля копелето в задника като стой та гледай, момко.