— Отвори канала, Аламо — изръмжах аз.
— Там ли си, Ригс?
— Да, сър.
— Да не си в кенефа или нещо такова?
— Нещо такова, сър.
— Е, обаждам ти се, защото съвсем си превъртял и… ами, трябва да ти кажа, Ригс, че в момента си мисля дали да не те разжалвам.
Изсумтях. Сандра се напрегна и аз я потупах по гърба, за да я накарам да се отпусне. Този човек имаше дарба да разваля доброто настроение.
— Какъв е проблемът, Кроу?
— Надвишил си правомощията си. Ама много! Аз командвам тази флота. Знаеш го, нали?
— Такава беше уговорката.
— Е, тогава защо преговаряш за създаването на нов корпус морски пехотинци, или както там искаш да ги наречеш, без моето одобрение? Защо предлагаш да подариш една от най-изумителните ни технологии, без дори да ми кажеш за това?
Присвих устни.
— Трябва да призная, че имаш право. Бях прекалено съсредоточен върху решаването на проблема, за да се тревожа за одобрения.
— Е, кажи ми тогава защо да не анулирам всичко, което си договорил, и да ти откъсна няколко нашивки?
Това бе повече, отколкото Сандра можеше да изтърпи. По време на целия разговор усещах как тялото ѝ се напряга все повече. Тя си беше кибритлийка, а когато ставаше дума за мен, май изпитваше особена жажда да ме брани. Предполагах, че това е хубаво.
— За какво са ти нашивките му, Кроу? Ти си пришиваш нови всеки скапан ден. Да не би да са ти свършили?
Настъпи тишина. Сведох поглед към Сандра. Беше прекрасна така, мокра и гола. Очите ѝ святкаха диво. Реших, че изобщо не биваше да се съгласявам да говоря с Кроу.
— Това Сандра ли е? А, сега разбирам! — Той избухна в смях. — Това, дето го чувам да тече, е душ, нали? Трябва да измисля начин да получавам картина по тоя комуникационен канал.
27.
След дразнещо дълъг разговор Кроу все пак започна да споделя моята гледна точка. Накрая се съгласих да се консултирам с него, преди да предлагам неща като нови армии и технологични подаръци. Докато приключим с приказките, със Сандра вече бяхме сухи, облечени и ни беше минало настроението. Или поне на нея. Надявах се, че не съм изритан завинаги от душ-кабината ѝ.
Обаче се правех на непукист. Изтощението ми помагаше в тази стратегия. Просто бях прекалено уморен и гладен, за да ми пука особено. Ометох голяма порция пилешко, извара, компот от праскови и студени броколи. Беше засищащо, но не особено вкусно. Реших да накарам хората в лагера да построят една свястна столова. Може би щях да оборудвам и истинска кухня на борда на „Аламо“.
След като се наядох, спах цели дванайсет часа. По някое време Сандра ме сепна, като се сгуши до гърдите ми. Реших, че това е добър знак, но се чувствах толкова капнал, все едно ме бяха упоили. Може наносите наистина да го бяха направили, като част от грижите си. Или това бе просто естествена реакция на изтощението и тежките наранявания. Както и да е, заспах отново, без изобщо да я докосна. Когато се събудих часове по-късно, нея я нямаше.
Умът ми тънеше в мътилка. Бях сънувал странни неща и ми бяха минавали още по-странни идеи. Сънувах родната планета на наносите. В сънищата ми те бяха създадени от сини хора с големи очи и още по-големи черепи с формата на обърнати круши. Затова се събудих с мисълта, че трябва да разбера кой е пратил тези машини на Земята. Кой и защо.
Вече бях опитвал да получа тази информация от „Аламо“. През последния месец повдигах темата многократно, но корабът бе програмиран да избягва такива въпроси. Във вътрешната, неизменна програма на наносите бе включено да пазят произхода си в тайна. Или пък корабът наистина не знаеше.
— Аламо? Подслушваш ли мислите ми?
— Когато умът ти оформя мислите в думи, те се предават към рецепторите ми.
— Да де, все тая. Какво мислиш за моите сънища? Видя ли сините хора с големите глави?
— Визуалната информация не се предава.
— Нека ти ги опиша тогава. Бяха някакви сини хора, високи около метър и шейсет. Хуманоидни, но със синя кожа. Имаха големи очи и големи глави. Много големи глави, сякаш едва побираха мозъците им. Съществата, които са те създали, така ли изглеждат?
— Не ми е позволено да описвам създателите си.
— Значи създателите ти не са синьокожи?
Колебание. Вече знаех, че това показва дълбоко замисляне в онова, което минаваше за централен процесор у „Аламо“.
— Не — каза накрая корабът.
Изправих се рязко. Поех си дълбоко дъх и едва не извиках от радост. „Аламо“ бе отговорил на въпрос по забранената тема. Бях напипал нещо.
— Аламо… създателите ти не са машини, нали?