— Не.
Ухилих се широко. Тъпа машина! Беше програмирана да не отговаря на никакви въпроси относно създателите си. Но не я бяха програмирали да не отговаря на въпроси с отрицание. С други думи, можеше да говори за това какви не са.
Закрачих насам-натам. Трябваше да се сетя за това по-рано. Беше като хакерството. Почти винаги имаше заобиколен път. Когато програмираш машина, е трудно да се сетиш за всички възможности. Може да създадеш наглед съвършен комплект от инструкции, но ако ѝ бъдат подадени входни данни, за които никога не си се сетил, програмата започва да се държи непредвидимо. Всеки, на когото му се е налагало да си изключва компютъра след особено лошо зависване, знае това.
Замислих се върху информацията, която бях изкопчил от „Аламо“. Първо, съществата, създали наносите, не бяха машини. Това изглеждаше очевидно. Второ, корабът бе признал, че нямат синя кожа. Голяма работа! Но на какво приличаха тогава? Откъде бяха? Щом искаха да запазят самоличността си в тайна, вероятно се страхуваха, че някой може да тръгне да ги търси. Може би макросите не знаеха къде се намират. Може би те искаха да изтребят биологичните единици, имали дързостта да построят такива кораби и да ги пратят да помагат на други раси в борбата им срещу нашествието.
— Създателите ти не са в нашата слънчева система, нали?
— Не.
Важна новина. Това беше първият конкретен факт. Едно беше да го подозираш, а съвсем друго — да го знаеш със сигурност. Развълнувах се. Човек не може да се съревновава със същества, за които не знае нищо. Жадувах за още информация.
— Създателите ти не идват от планета като Земята, нали? Не е топла и влажна, нали?
— Не.
Премигнах при този отговор. Живот, но не от воден свят. Че какъв друг живот имаше? Можеше да се окаже трудно да разбера това. Ами ако представляваха нещо странно, например каменни създания на силиконова основа.
— Гравитацията на планетата, от която идват, по-висока ли е или по-ниска от земната?
— Не ми е позволено да описвам създателите си.
— Разбира се. Забрави този въпрос. Исках да кажа, че създателите ти не живеят на газов гигант като Юпитер, нали?
— Не ми е позволено да описвам създателите си.
Намръщих се. Да не бях допуснал грешка? Да не бях задействал някаква предупредителна система? Може би „Аламо“ беше разбрал от поредицата въпроси какво целя и бе променил настройките си така, че да ми попречи? Реших да повторя някой предишен въпрос, за да видя дали мога да се върна до момента, в който той отговаряше информативно.
— Твоите създатели не са машини, нали?
— Не.
Поех си дълбоко дъх. Не се бях издънил. Корабът не ме беше блокирал. Просто бях попитал нещо по грешния начин. Но какво беше то? Като помислих малко, реших, че знам какво е. Корабът не можеше да отговаря утвърдително за своите създатели. Можеше да отговаря само по отрицателен начин на въпроси с отрицание. Всичко друго щеше да бъде блокирано. Това заключение върна усмивката на лицето ми, защото означаваше, че когато той отказва да отговори на въпрос с отрицание, отговорът е „да“.
— Значи създателите на наносите са биологични същества. Идват от газов гигант като Юпитер в друга звездна система. Да, това вече е нещо.
Корабът запази мълчание. Започвах да го разбирам. Беше анализирал изявлението ми и бе решил, че не е нужно да предприема нищо. Не бях задал въпрос. Не бях дал заповед. От негова гледна точка нямаше какво да прави.
Написах имейл до хората от Пентагона. Исках, ако тръгнем на битка с макросите и „Аламо“ бъде унищожен, тази информация да стигне до хора, на които би могла да послужи.
— Добре, Аламо, можем да обсъждаме мисията ти, нали?
— Ти си команден персонал.
— Да. И каква е настоящата ти мисия?
— Да се подчинявам на командния персонал.
— Каква беше мисията ти преди това?
— Да търся и събирам команден персонал.
— Точно така. А каква беше мисията ти, преди да търсиш и събираш команден персонал?
— Да събирам информация за биологичните видове.
Аха, много интересно. Този кораб е бил изследователски съд, преди да го пратят да си намери екипаж. Но защо? Защо тези извънземни не бяха сложили свой екипаж на кораба? Замислих се върху това и ми хрумнаха няколко прости причини. Ако се намираха много далеч, бе възможно космическият полет да трае прекалено дълго. Може би междузвездният океан бе твърде огромен дори за съществата, създали наносите, и те не биха могли да го прекосят, преди да остареят и да умрат. Или може би не искаха да прекарат целия си живот във вътрешността на кораб. Сигурен бях, че когато Земята най-сетне прати изследователски кораби към други звездни системи, те ще бъдат роботизирани.