После обаче си помислих, че може да има и още нещо. Това беше война. Самите макроси пристигаха на вълни. Те трябваше да идват отнякъде. Тогава защо създателите на наносите бяха пратили стотици от своите лековъоръжени изследователски кораби на Земята, без да ги снабдят с екипаж от собствената си раса?
Замислих се що за живот може да съществува на свят като Юпитер. Силна гравитация. Радиация. Атмосфера от опасни газове, хиляди пъти по-плътна от нашата.
— Аламо — казах и помълчах малко, за да формулирам по-добре въпроса си, — твоите създатели не могат да напуснат гравитационния кладенец на своята планета, нали?
— Не ми е позволено да описвам създателите си.
— Аха — казах на глас. Това беше изненада. Значи можеха да напускат гравитационния кладенец. Не това ги беше спряло. Беше ми минало през ума, че притеглянето на техния свят може да е толкова голямо, че да нямат друг избор, освен да пращат миниатюрни роботчета с незначителна маса да извършват космическите им изследвания.
Замислих се за газовите гиганти. Кое създание на Земята живееше в подобна среда? Може би някоя дълбоководна твар? Нещо от студените, тъмни дълбини? Какви животни имаше там? Тогава ми се стори, че съм разбрал.
— Твоите създатели не могат да оцелеят извън гравитационния кладенец на своята планета, нали, Аламо?
— Не ми е позволено да описвам създателите си.
Изсмях се на глас. Ето го, ясно „да“ в отговор на въпрос с отрицание. Те приличаха на дълбоководните риби. Ако ги издигнеш в космоса, се пръсват. Не можеха да понасят безтегловността. Бяха свикнали да живеят при смазваща сила на гравитацията. Може би вътрешните им органи не бяха в състояние да работят без нея. Декомпресията би могла да се контролира, но рязката промяна при изстрелването на космическия кораб можеше да се окаже смъртоносна за тях. Вероятно щяха да експлодират. Ето защо бяха пратили наносите да извършват проучвания вместо тях. Защото не можеха да дойдат сами.
Колко ли голямо беше любопитството им! Представих си безсилието на една интелигентна високотехнологична раса, прикована към газов гигант с непроницаема атмосфера. Вероятно нямаха представа какво има там горе, отвъд забулените в облаци небеса. Нямаше как да знаят за звездите и другите светове. Вероятно едва разбираха, че кръжат около слънце. Атмосферата на тези планети бе толкова гъста, че никоя от известните ми технологии не можеше да проникне през нея.
Всъщност колкото повече мислех за това, толкова по-логични ми се струваха отговорите на „Аламо“. Нищо на борда му не бе построено за зрящи създания. От каква полза би бил един прозорец на повърхността на газов гигант? На Юпитер сигурно имаше съвсем слаба светлина и видимост. Все едно да живееш в постоянна гъста мъгла или на дъното на океанска падина. На Земята тварите, които откривахме на подобни места, бяха практически слепи. Ето защо съществата, построили кораба, не бяха сложили илюминатори или екрани. И през ум не би им минало такова нещо. Все пак трябваше да усещат по някакъв начин триизмерното си обкръжение. Нанокорабът със сигурност го усещаше. Може би използваха сонар, като прилепите или делфините. Или пък сензор за лъчения, като чувствителните към топлина органи на змиите.
Сандра се появи по някое време, докато аз обмислях странните същества, създали наносите. Седях, забил поглед в компютъра, като от време на време се зазяпвах в стените наоколо. Някак си малкото, което знаех за извънземните, построили кораба, го правеше още по-впечатляващ в моите очи. Виждах го в нова светлина. И дори вече не ги мразех толкова много. Може би бяха пратили тези кораби с най-добри намерения, но нанитите изпълняваха програмата си с характерната за роботи безмилостност. Известно време се взирах в нищото, размишлявайки върху това.
— Буден си значи — каза Сандра и ме целуна леко.
Премигнах и продължих да се взирам в нищото. Във въображението си виждах създания на тъмни, облачни светове. Дали бяха реещи се балони с газ, или плоски червеи, пълзящи по повърхността.
— Хм — каза намусено Сандра.
— Извинявай — рекох.
— Къде си се отплеснал толкова?
— Мислех си за теб.
— Лъжец.
Казах ѝ за разговора си с „Аламо“. Описах какъв метод бях използвал, за да измъкна информация от кораба, задавайки въпроси, които той не бе програмиран да отхвърля. Тя се разтревожи, че обсъждам хитрината си така открито, докато корабът слуша.
— Уверявам те, това няма значение. Корабът не е човек, а изкуствен интелект. И то не чак толкова умен. Способен е на много неща, но не се учи бързо.