— Ще го приема на доверие. Но дано не обмисля да ни изхвърли заради шпионаж или нещо такова.
Описах ѝ създанията, построили „Аламо“, и тя бе също толкова заинтригувана като мен.
— Значи живеят при смазваща гравитация? — попита. — Как успяват да оцелеят? Какво ядат?
— Нямам представа. Не мислех, че нещо може да живее на такива светове. Но пък от друга страна, на Земята сме откривали живот в кътчета, където никой не очаква да намери нещо.
— Те се страхуват от макросите — каза тя с внезапна убеденост.
— Защо смяташ така?
— Защото са положили големи усилия да скрият родния си свят от всички. И са пратили тези кораби да намерят хора, които да им помогнат да се бият. Сигурно са проучили много светове и когато са попаднали на макросите, са променили мисията си и са се заели да събират армии с изследователските си кораби. Може би в този момент на своята планета тайно строят бойни флотилии.
Замислих се върху това.
— Май си права. Ако бяха знаели за макросите, преди да изстрелят тези кораби, щяха да ги направят бойни. А ние седим в преоборудван изследователски съд. Ето защо са нужни двайсет от тях, за да се справят с един-единствен макроски кораб.
— Как да ги наречем?
— Кого?
— Съществата, които са построили наносите. Ти откри, че съществуват. Значи трябва да ги кръстиш.
Засмях се.
— Ами… — Мислех за название, което да описва слепи, подобни на червеи твари. Никое от тези, които ми хрумнаха, не беше привлекателно или благозвучно. — Ще ги нарека Сините.
— Те сини ли са?
— Не.
— Тогава защо?
Казах ѝ за сините хора в съня си и как те ме бяха подтикнали да хакна защитите на кораба и да го подлъжа да говори по темата.
— Добре — каза тя, сговорчива както никога. — Отсега нататък ще бъдат Сините. Освен това ми хрумна още нещо. Обзалагам се, че Сините изучават Земята от години.
— Откъде знаеш?
— Не си ли гледал онези долнопробни предавания за отвличания от извънземни и тем подобни? Как би нарекъл случилото се с нас, ако не отвличане от извънземни?
— Това не доказва, че Сините са тук отдавна, но все пак мисля, че си права.
Сандра се усмихна и дойде на дивана при мен. Харесваше ѝ да ѝ казват, че е права.
— Продължавай — рече тя.
Аз също ѝ се усмихнах.
— Права си, защото Сините нямаше да знаят толкова много за нас, ако това бе първото им посещение. „Аламо“ знае английски. Предполагам, че говори на още много езици. И познава достатъчно добре нашата анатомия, за да закърпва телата ни и да ни инжектира нанити, които ни поправят, а не ни убиват. Това знание не може да дойде изведнъж. Сигурно са тук от години, точно както казваш ти.
— Обичам, когато говориш умни работи — промълви тя. Беше още по-близо.
— Ти също си умна. Това ми харесва в теб.
— Ласкаеш ме.
— Действа ли?
— Да — призна тя.
Започнахме да се целуваме. Донякъде очаквах Кроу да се обади и да обяви, че се е самоповишил във велик маршал или може би дори в премиер-министър. Но той не го стори.
28.
След като предадох на хората от Пентагона всичко, което бях узнал от „Аламо“, се замислих за секунда и пратих имейл и на генералния секретар на ООН. Може да съм параноичен, но според мен важната информация трябва да се споделя. Не бях съвсем сигурен, че американските военни ще го направят.
После дойде ред на главната ми задача. Бях обещал да създам отряд, който може да се опре на макросите. Това обсеби цялото ми време. Оказа се, че осигуряването на инжекциите е най-лесната част. Бе достатъчно просто нанитите да се самовъзпроизведат в големи количества. Те бяха майстори в това и можеха да го сторят бързо. Трудната част бе разработването на нови, по-мощни реактори и лазерни пушки. Размерите им щяха да са големи и бе нужно много повече време и специфични материали, за да бъдат изработени.
Слязох на остров Андрос, за да се заема с проектирането. Първо трябваше да установя с колко големи реактор и пушка може да се справи подсилен от нанитите човек като мен. Климатът тук бе достатъчно близък до този в амазонската джунгла. За цялата работа плащаха хората от Пентагона, затова бяха пратили много агенти, медицински персонал и униформени военни, за да ми „помагат“. Стреснах се, като видях, че има по цял взвод от всички тези помагачи. Имаше дори рота сапьори. Те не се усмихваха много, но бяха най-полезни. Вършеха работа. Но не можех да откажа и на останалите, защото имах нужда от ресурсите на правителството.
Използвахме тялото ми като модел за бъдещите супервойници. Каква тежест можех да нося и все още да тичам бързо? Оказа се изненадващо голяма. Първо сапьорите ме снаряжиха с огромна, двойно подплатена раница от най-грозния им камуфлажно зелен плат. Беше снабдена с кожени ремъци и подсилена с множество шевове. Бяха я напълнили догоре с мокър пясък и тежеше над триста килограма.