Можех да я повдигна, но открих, че нарушава равновесието ми. С такава тежест на гърба си трябваше да се движа приведен. Не можех да се изправя. Освен това ме заболяваха коленете. При всяка крачка нанитите се трудеха да поправят разкъсан мускул или разместена става. Усещах как се скупчват в ставите ми, предизвиквайки непрестанен сърбеж, сякаш ме хапеха ядосани мравки. Стана още по-зле, когато се затичах с клатушкане. Пробягах тромаво и със залитане стотина метра по брега със своя товар, после изпотен го върнах обратно. Времето ми беше над петнайсет секунди — три пъти по-бавно, отколкото бях минал същото разстояние ненатоварен.
— Много е — обявих.
Те кимнаха. Въпреки невъзмутимите им изражения личеше, че са впечатлени. После се заеха да изгребат половината пясък. Усмихнах се. Осъзнах, че не са очаквали изобщо да мога да помръдна. Бяха ме претоварили в началото само за да ме поставят на мястото ми. Аз обаче все пак успях да тичам с това снаряжение. Когато махнеха около сто и петдесет килограма мокър пясък от гърба ми, щях направо да припкам по брега в тропическата жега.
Докато изгребваха пясъка, аз се върнах да огледам следите си. На места бяха дълбоки към двайсетина сантиметра и пълни с вода. Всяка стъпка бе като малко лъскаво езерце.
После опитах със сто и петдесет килограма. Разликата бе драстична. Ставите ми скърцаха малко, но нямах чувството, че ще се прекършат. Най-голямото подобрение бе в разпределението на теглото. Не се чувствах така ужасно разбалансиран. Вярно, че за да тичам, трябваше да се приведа доста напред, но бе възможно. И все така можех да надбягам олимпийски спринтьор, без да се напрягам до скъсване. Доприпках обратно при тях.
— Така е добре. С толкова мога да се справя. Обзалагам се, че някой по-млад и по-едър мъж с по-добър мускулен тонус би могъл да носи и повече. Но това тук е около три пъти по-тежко от оригиналното снаряжение. Би трябвало да ни даде достатъчно огнева мощ, за да може един войник сам да унищожи долните оръдия на макрос.
Наум вече съставях планове за вечеря, които включваха Сандра, само че агентите още не бяха свършили с мен. Тестовете им едва започваха. Освен това не приемаха на доверие думите ми за физическото ми състояние. Караха докторите да ми проверяват пулса, кръвното налягане и така нататък след всяка обиколка. Прикрепиха към гърдите ми уред за ЕКГ. Искаха да ми натикат и термометър отзад, но тук вече теглих чертата, заявявайки, че не съм опитно животинче. Те го залепиха с кисели изражения под мишницата ми.
Разместваха и преразпределяха товара ми. Добавиха около кръста ми колани с тежести за гмуркане. Дадоха ми друга, по-малка раница за носене отпред, която да подобри равновесието ми. В същото време намаляваха големия товар от пясък на гърба ми, така че да запазят общото тегло близо до желаното. Аз пъшках и обиколих брега още двайсетина пъти.
След като това изпитание свърши, те провериха зрението, кръвта, рефлексите ми и даже ми взеха натривка от гърлото. Нямах представа какво смятат, че ще разберат от всичко това, но не се дърпах, стига да не ме дразнят прекалено. Трябваше да направим този пехотен корпус. Трябваше да ги накарам да убедят висшестоящите, че ползите от проекта ще си заслужават всеки вложен ресурс. Правителствата не биваше да изпитват и най-малка неохота, когато им се наложи да се разделят със запасите от титан, плутоний и други необходими редки вещества. Ако не успеех, щеше да ни се наложи да превърнем макросите — а заедно с тях и цял континент — в първична слуз с помощта на атомни бомби. След това щяха да ни останат само шест континента. А дори не бяхме сигурни, че атомните бомби ще спрат напълно врага.
След почивка и вечеря с омари в офицерския стол със Сандра (и по две бири за всеки), аз се отправих към тайната база, която бях изградил в джунглата. Моите нанофабрики бръмчаха там денонощно. Корабите ни висяха около нея като големи черни сенки. Половината бяха на пост, а другата половина снабдяваха фабриките с нужните материали. Бях възложил на около десет процента от фабриките да правят нови фабрики. Така продукцията ни непрекъснато се увеличаваше.
Те вече бяха произвели достатъчно нанитни инжекции за хиляди войници. Зададох на една четвърт от тях да се заемат с изработката на по-тежки лазерни пушки. Останалите накарах да правят нови реактори, които щяха да тежат над сто и петдесет килограма, около три пъти повече от онези, които войниците ни бяха носили в Бразилия. Само хора, подложени на нанитните инжекции, биха могли да носят това ново снаряжение. Да възложа на фабриките да произвеждат оръжейните системи бе решаваща стъпка, но имах чувството, че трябва да я направя. Какъв бе смисълът да пращаме най-добрите си войници само за да бъдат разбити още веднъж? Този път щях да тръгна натам със сила, която би могла да има някакъв шанс. Освен това щях да взема повече хора.