Новите попълнения пристигнаха на следващата сутрин. Първата група се състоеше от около триста човека. Според съобщенията на другия ден щяха да дойдат още много. Хиляди.
Накарах новобранците да се строят в десет редици на плаца в средата на лагера. Всички бяха мъже и изглеждаха мрачна пасмина. Средната им възраст бе двайсет и осем години и до един бяха ветерани от различни битки. Бях настоявал за това. Не исках млади и зелени войничета. Не можех да им осигуря военно обучение — моите собствени познания в тази област бяха повърхностни. Можех обаче да ги науча как да се справят с телата си, след като бъдат подложени на инжекциите. Можех да ги науча — до известна степен — как да се бият с макрос. Можех да ги науча да използват лазерните пушки и раниците-реактори, тъй като сам ги бях проектирал.
Тук имаше доброволци от специалните части на всички големи армии — от руския Спецназ, от израелския Шайетет, от шведските „ягери“ и даже от китайските „снежни леопарди“. Но близо половината бяха американци: зелени барети, морски пехотинци, въздушни десантчици и няколко души от отряда „Делта“. Имаше и от организации, които не бях чувал. Чувствах се поласкан и даже малко уплашен да стоя в компанията на такива мъже, такива професионалисти — особено след като от мен се очакваше да ги водя. Повечето обаче никога не се бяха сражавали с макрос. И никой не бе изпитал удоволствието от нанитната инжекция.
Все пак мярнах едно приятелско лице в тълпата мрачни воини. Сержант Лайънъл Уилсън, човекът, когото бях върнал от първата си битка с макросите. Потупах го по гърба и той залитна. Изведох го от строя, за да застане пред другите.
— Знам, че този човек може да се бие с машините. Сражавали сме се рамо до рамо срещу тях. Той знае как действа подобрен човек като мен. Правя го свой старши сержант. Останалите ще трябва да заслужите нашивките си. Не ми пука, ако ще някой от вас до вчера да е бил полковник. Тук започвате на чисто.
Те изглеждаха сепнати, но никой не протестира. Кимнах и си придадох важен вид.
— След инжекциите ще откриете, че сте станали различни хора. Може да не ви е лесно да се върнете у дома. Моля всеки, който изпитва някакво колебание, да напусне сега, преди да сте предприели следващата стъпка и да сте променили телата си завинаги.
Те ме гледаха. Никой не се обади. Чудех се дали няма да съжаляват за решението си, когато нанитите започнат да си играят с клетъчната им структура.
Бях приготвил нови униформи за войниците си. Всичките имаха нашивки на редник втори клас. Бях решил да използвам ранговете на американските морски пехотинци и да започна от едно стъпало над дъното. Тези униформи се различаваха от стандартните. Бяха по-тежки. Всъщност бяха направо тромави. Имаха оловна подплата и можеха да се закопчават догоре. Беше доста вероятно да ги носим в радиоактивни зони и исках хората ми да свикнат с това задушно и сковаващо облекло.
Мнозина от мъжете бяха с цивилни дрехи. Раздадох новите униформи и ги пратих да се преобличат. Трябваше да изглеждат еднакво, за да започнат да мислят като екип. Всички говореха прилично английски, което бе още едно изискване за включване в отряда. Можеха да общуват помежду си, носеха една униформа и бяха ветерани. Надявах се, че тези общи черти ще ги накарат бързо да се сплотят в ефективна бойна единица. Веселбата с инжекциите щеше да е следващото, което ще направи всички ни братя.
Знаех, че трябва да ги впечатля. Иначе защо ще ми се подчиняват? Този въпрос сигурно измъчваше умовете им. Реших да им покажа защо. Първо нарамих един от новите обемисти реактори и стиснах свързаната с него лазерна пушка. Отведох ги на специално разчистено място в джунглата. Там, където само допреди часове бяха растели дървета, сега зееха тъмни дупки. Земята приличаше на венците на старец, на когото са извадили всичките зъби наведнъж. Големи тропически насекоми пълзяха във всяка прясно образувана яма.
— Това ще бъде теренът за начално обучение. Ще прекараме известно време тук и ще се учим да стреляме с новите оръжия. Спуснете визьорите. Сложете пълното снаряжение. Закопчайте се!