Наглед уж бяха отегчени, отпуснати и се подпираха на каквото им е подръка, но щом чуха излаяните команди, се задействаха светкавично. До последния човек. Имаха добра подготовка.
Всички костюми бяха чувствителни към светлината и когато открих огън с новия тежък лазер, процепите за очите автоматично се затъмниха. Избрах за цел едно махагоново дърво в края на гората. Дебелите лиани, увити около него, се сгърчиха като стръкове трева. Кората опада като изгоряла кожа и бялата дървесина отдолу мигновено почерня. Секунда по-късно целият ствол се пръсна и дървото клюмна настрани.
Знаех, че повечето от мъжете никога не са виждали мощта на лазерните ми пушки. И бях сигурен, че никой не е виждал на какво са способни новите тежки лазери. Все едно държиш толкова мощна горелка, че пред нея дънерите бяха като тънки и сухи тръстики.
Свалих екипировката и им махнах да дойдат напред.
— Както виждате, не можем да си позволим никакви злополуки с приятелски огън. Фаталният резултат ще е почти мигновен. Сега искам един доброволец да си сложи тази раница и да се опита да улучи онова дърво там — посочих една висока палма. Изглеждаше лесна мишена, беше много по-тънка от махагоновото дърво и се намираше много по-близо. — Кой ще е първи? — попитах.
Бързо се вдигнаха дузина ръце и аз посочих най-близкия. Забелязах, че единственият ми подофицер, сержант Уилсън, остана със скръстени ръце. На лицето му играеше тънка усмивка.
Първият, приел моето предизвикателство, беше руснак. Наведе се да вдигне раницата. Напрегна мускули, но тя не помръдна. Мъжът изглеждаше изненадан.
— Хайде, напъни се малко, войнико — казах аз.
Той преглътна, после клекна и се опаса с ремъците. Напрегна сили и краката му затрепериха. Почти успя да я вдигне. Малко му оставаше. Ръмжеше и пъшкаше, но не можа да се справи. Възхитих се на упоритостта му.
— Не мога — каза той накрая, признавайки поражението си.
— Какво?
— Не мога, сър.
— Как се казваш, редник?
— Сергей Радович, сър.
Кимнах.
— Ти слабак ли си, Радович?
— Не, сър.
— Сигурен ли си?
— И още как, сър.
Кимнах пак.
— Кой друг иска да опита да сложи тази раница, да се изправи и да изгори онова дърво?
Много от първоначалните доброволци не вдигнаха ръка втори път. Усещаха кога им залагат капан.
Все пак имаше няколко желаещи. Посочих един човек с азиатски черти. Това бе най-едрият азиатец, когото съм виждал. Приличаше на буре с крака. Беше като сумист, само че без тлъстините, и имаше изумително дебели бедра.
Той пристъпи напред и хвана ремъците. Приготви се да вдигне раницата, но по различен начин. Наведе се напред, поемайки я върху гърба си. После се изправи с рев под тежестта на двеста кила метал, стъкло и пластмаса.
Прицели се в палмата с разтреперани крака и стреля. Дънерът се пръсна и дървото рухна.
— Много добре. Как се казваш, войнико?
— Куон, сър — каза той, докато оставяше раницата.
— Чудесна работа. Сега ще тичаме обратно до плаца. Искам всички да следвате моето темпо. Ще бъде крос през джунглата. С пълна скорост.
Докато говорех, вдигнах раницата и я наместих на гърба си. Те гледаха с ококорени очи колко уверено боравя с тази тежест. Престорих се, че не забелязвам как ме зяпат.
После се затичах. Тичах по-бързо от всеки нормален човек в историята на Земята, поне доколкото ми е известно. Никой не успя да ме следва. Стоях на плаца с отегчено изражение, когато най-бързият изскочи от джунглата и се втурна под слънчевата светлина.
Когато всички се събраха отново пред мен, попитах има ли въпроси. Вдигнаха се няколко ръце. Посочих Радович.
— Защо, по дяволите, тичаме за тоя дето духа, сър? — попита той, напълно основателно. Забелязах, че акцентът му се е усилил. Сигурно беше заради физическото натоварване.
— Целта ми беше да разберете някои неща — отвърнах аз. — Ще поискам от вас да направите фантастични жертви. Трябва да разбирате защо го правя.
След това им казах за инжекциите. Не разкрасих нещата. Казах им, че ще крещят през първия час, докато не припаднат. Казах им, че не можем да им дадем упойка. Агентите на Пентагона бяха изпробвали процеса върху шимпанзета, но нанитите неутрализираха всички външни химикали, инжектирани в организма на обекта. После им казах за невероятната сила и бързина, която ще придобият, и как ще се страхуват за живота на гаджетата си. Накрая посочих раницата, която бях свалил и оставил пред себе си.
— Само че без нанитите — тоест, без да се подложите на инжекциите, — никой от нас не е достатъчно добър да изпълни мисията. Не можем да бъдем ефикасни войници. Не и без да се превърнем в… нещо ново.