Те се замислиха върху това и бавно осъзнаха, че ще трябва да се превърнат в комбинация от човек и машина. За някои тази идея бе отблъскваща. Но не възразиха. Не отказаха. Хората, отговарящи за подбора, се бяха справили добре.
Накрая всички до един се подложиха на инжекциите. Никой не отстъпи и не се отказа, дори и в последния момент, когато бяха вързани към стола и се появиха петте блестящи гърчещи се игли.
Когато тежкото изпитание мина, те се измиха с един маркуч от кръвта и повърнята. Един войник си бе извадил лявото око. Уверих го, че ще му порасне ново. Надявах се, че не лъжа.
След края на това мъчение ги оставих да се наспят в казармите. На следващия ден произведох Радович в ефрейтор, а Куон — в младши сержант. В предишния си живот и двамата бяха имали по-висок чин, но това не ме интересуваше.
Те бяха започнали отначало като пехотинци на Звездната армада. Сега бяха моите пехотинци.
29.
Бразилия бе почти завладяна, докато съберем достатъчно голяма военна сила, за да тръгнем отново срещу макросите. Момчетата от Пентагона, начело с генерал Кер, ме тормозеха денонощно и ме притискаха да поведа хората на бой. Но аз исках да имам войска, която не може да бъде победена лесно. Исках войска, която не просто да забави макросите и дори не просто да ги спре.
Исках войска, която да ги стресне и да ги накара да отстъпят.
Вече разполагах с немалко добри офицери, които да ми помагат. Майор Радович беше един от тях. Той бе отбелязал бърз напредък след онзи първи ден. Оказваше ми голяма помощ в организацията и обучението на новите попълнения. Сержант Уилсън бе повишен в лейтенант. Работата му беше да прави номера като онзи, който им спретнах първия ден. Единственото му оплакване бе, че напоследък не достигаха дървета за взривяване.
След разговор с Кроу бях променил собствения си ранг на полковник. Всъщност званието не бе достатъчно високо, за да командвам толкова хора, но ми харесваше как звучи и не исках да ставам генерал. Не мислех, че съм го заслужил още.
Пехотинците ми наброяваха близо шест хиляди души, когато казах на генерал Кер, че съм готов. Незабавно пристъпихме към осъществяване на плановете си. Отдавна бяхме решили, че най-добрата стратегия ще е да атакуваме по южния бряг на залива Рио де ла Плата, където някога се бе издигал Буенос Айрес.
Планирахме първо да завземем руините на града. Освен че представляваше удобна за защитаване позиция, той се намираше само на петдесет километра от един макроски купол. След първоначалния щурм към нас щяха да се присъединят още десет хиляди морски пехотинци със стандартно въоръжение — тоест, ако макросите не ни издухаха от брега още на първия ден. Генералите бяха излезли с идеята да ги ударим в тила. Дълбоко в тила. Така самото разстояние до предните линии щеше да представлява проблем за враговете. Щеше да им се наложи да обърнат назад и да изминат хиляди километри, за да се сблъскат с нас. Но никой не знаеше дали ще си направят този труд.
Те бяха напреднали много бързо. За всяка нормална войска това би означавало да разтегля все повече силите си и снабдителните линии и следователно да защитава тила си с по-малко части. Не бяхме сигурни какви са възможностите на макросите да отвърнат на една контраатака, но ударът в другия край на континента изглеждаше най-добрата ни възможност. Ако се окажеше, че наистина са напредвали прекалено бързо и непредпазливо, това ни даваше шанс.
Главната цел на мисията бе да унищожим онова, което се намираше под белите куполи. Бяхме разбрали, че блестящите мехури представляват огромни, непрекъснато работещи силови полета. Издуваха се като лъскави пришки върху прекрасната ни Земя. Макросите ги бяха разположили в южните части на континента още в първите дни на нашествието. От тези куполи периодично излизаха нови бойни машини. Освен това между всеки купол и различни находища на материали сновяха редици от по-малки машини. Наричахме ги „работници“ — това име бе измислено от момчетата, следящи сателитите.
Работниците събираха суровини, като изтръгваха гредите от порутени сгради и мъкнеха смачкани коли, велосипеди, а понякога и необработена руда от откритите кариери в близост до куполите. Не знаехме какво точно става под онези щитове, но решихме, че трябва да са някакъв вид фабрики. Все нещо трябваше да произвежда тези нови роботи. Добрата новина беше, че куполите са само осем. Лошата — че са много добре защитени. Бяхме разбрали това след първите дни на нашествието, когато загубихме няколко нанокораба при опити да ги атакуваме.