Генерал Кер ми даде последни наставления, докато летях на юг с „Аламо“, носейки десантна капсула с цяла рота от собствените ми войници. Вече не ги тъпчехме в товарни контейнери. Сега бяха събрани в специално проектирани десантни капсули, които представляваха сгъващи се многоъгълници от стомана с двусантиметрова броня, илюминатори и аварийни люкове. Дизайнът бе измислен от НАТО. На мен лично продължаваха да ми приличат на смъртоносни капани, но аз така или иначе се возех в самия кораб през първия етап от пътуването.
— Генерале, мисля, че запомних плана — казах.
— Дай да обсъдим една точка — рече той. — Тези твои нестабилни реактори…
— Да, сър? — казах, правейки се на тъп. Бяхме разбрали, че реакторите много лесно могат да се претоварят и експлодират. Предполагах, че говори за това. Не му харесваше, че бях вградил в тях лични кодове, с които всеки човек можеше да се самоунищожи по свое желание — да взриви раницата си, въвеждайки определена поредица от числа. Експлозията не беше атомна, но пак щеше да е доста мощна. Всеки в моята армия можеше да освободи около един килотон енергия. Генералът бе настоял офицерите да имат контролиращи устройства и ако те не са активирани, никой да не може да реши да сложи край на всичко и да взриви половината си батальон. Бях се съгласил с това допълнение, макар и неохотно. Вярвах на хората си.
— Знаеш за какво говоря — рече Кер. — Не искам офицерите ти да разрешават самоунищожение, освен ако не можете да нанесете някакви сериозни щети на врага, а не само на собствените ни хора.
— Не сме идиоти, сър — казах. — Ако я закъсаме, имаме и шест артилерийски бригади, въоръжени с крилати ракети с ядрени бойни глави.
— Разбира се, че не сте идиоти — сопна се Кер. Усещах по тона му, че едва сдържа гнева си. — Искам просто да ми гарантираш, че ще пазите тази тактика за нещо важно.
— Гарантирам ви, че ще положим всички усилия да унищожим тези скапани машини до крак, генерале. Това е единствената гаранция, която мога да ви дам.
Той помълча няколко секунди.
— Добре — каза накрая с пораженчески тон. — Това си е твоето шоу, Ригс. Само гледай да не осереш нещата.
— Нямам такова намерение. Край.
Прекъснах връзката, преди да е успял да каже нещо друго. Смъкнах слушалките и ги хвърлих на компютърната маса. Те се плъзнаха по гладката повърхност и паднаха с трясък на пода. Не се тревожех, че могат да се счупят. Бяха армейски, което значеше наистина здрави.
Въздъхнах. Кер всъщност ме предупреждаваше „да не осера нещата пак“. Тоест, смяташе, че съм осрал тотално нещата при първото си идване до Южна Америка. Тогава не аз командвах операцията, но в съзнанието на момчетата от Пентагона вината беше моя. Щях да продължа да кипя от гняв, но за щастие нямаше време.
— Приблизително време на пристигане: две минути — каза корабът. „Аламо“ се приближаваше до целта. Събрах си снаряжението и се изправих с олюляване. Вперих поглед в предната стена, където пъплеха множество цветни метални буболечки. За щастие всички те изобразяваха нашите нанокораби.
— Стреляй по вражеските цели веднага, щом ги забележиш — заповядах.
— Оръжията активирани.
Обикновено, когато се приближавахме до макросите с нашите кораби, им давахме изрична заповед да не стрелят по врага освен при самозащита. Не искахме да губим съдове напразно. От опит знаехме, че противовъздушният огън на макросите превъзхожда всичко, което корабите ни могат да използват срещу тях. Този път обаче трябваше да браним ценния си товар от войници. По-добре макросите да стрелят няколко пъти по кораба ми, отколкото да пръснат на парчета стоте безпомощни пехотинци в десантната капсула, висяща под него. „Аламо“ бе по-издръжлив от капсулите и можеше да се поправи след всяка повреда, освен директно попадение в двигателите.
Бях решил да кацна с първата вълна. Така щях лично да проверя дали трябва да спуснем и останалите войници, или да планираме спасителна операция за оцелелите. В десанта участваха двеста нанокораба. Те пренасяха войниците от флотилия транспортни съдове, намираща се на около сто и десет километра навътре в морето, току зад хоризонта. От това разстояние земната извивка пречеше на лазерните оръдия да ги улучат. Всеки нанокораб носеше десантна капсула с по сто войници. Щяхме да ги стоварим в определената точка на три вълни, така че всичките шест хиляди души щяха да бъдат там след около три часа.
Бяхме решили да кацнем сред разрушените сгради на Буенос Айрес. Така щяхме да имаме по-добро прикритие и нямаше да сме притиснати до морето. Сухите тренировки, направени в други точки, показваха, че макросите не разполагат с кой знае какви автоматични защити за отблъскване на подобна атака. Щеше да им се наложи да пратят срещу нас сухопътните си сили, което трябваше моментално да спре настъплението им на север. Много се надявахме да не ни изненадат с нещо непредвидено в първите часове.