Предадох заповед на транспортните съдове да изчакат, след като доставят третата вълна от моите нанитно подсилени пехотинци. Тук просто не бе достатъчно безопасно за обикновени войници.
Младши сержант Куон бе този, който ни алармира за втората фаза от контраатаката на врага.
— Три машини, сър! — изрева той с басовия си глас. Посочи на запад, а после и на север. — И четвърта!
Макросите настъпваха към разрушения град от всички посоки. Общо седем от тях пристигнаха през следващите няколко минути. Реших, че сигурно са тичали без спиране до тази точка от момента, в който са засекли приближаващата атака.
Това ни донесе някакво странно облекчение. Точно за такава ситуация бяхме тренирали и съставяли планове. За пехотата бе трудно да се справи с шрапнелите, но тези машини бяха врагът, когото бяхме дошли да унищожим.
Мъжете се разделиха на роти и си намериха прикритие. Окопахме се където можем и зачакахме противника да ни връхлети. Аз се опасявах да не останат надалеч и само да ни обсипват с безкрайни ракетни залпове.
Но те не бяха толкова различни от хората — поне що се отнася до военното мислене. Явно смятаха, че сме от същите войници, с които си бяха имали работа и по-рано. Изтребваха ни от седмици. Вероятно бяха отработили добре алгоритъма за действие, когато се сблъскат с такава концентрация на човешки войски. Подлагат ги на масиран ракетен обстрел, а после пращат машините да разчистят.
Те доприпкаха с дрънчене право над нас и се заеха да сипят огън от шестнайсетте оръдия на корема си.
Мнозина умряха, особено в първите минути на атаката. Бяха настъпени и смазани от хилядите тонове метал във всеки шиповиден крак. Бяха изпечени живи от пламтящите струи енергия. Никой, дори и да е тъпкан с нанити, не можеше да издържи на нещо повече от непряко попадение от тези ужасни противопехотни оръдия.
Но моите мъже не побягнаха. Сложиха си очилата и качулките и отвърнаха с лазерен огън. Щом един човек концентрираше стрелбата си върху някое от оръдията, за по-малко от секунда го превръщаше в разтопена буца метал. След като се озовяхме под щитовете на макросите, бе достатъчен един взвод — или дори добре организирано отделение, — за да ги докараме бързо до беззащитно състояние. Ответният им ход винаги бе един и същ: заемаха се да тъпчат хората.
Само че моите пехотинци не бяха бавни. Избягваха гърмящите стъпала. Претъркулваха се, отскачаха и продължаваха да стрелят към бронирания корем, към дебелите метални крака, към сферичните стави. Металът се топеше като восък. Хора умираха, но и машините бяха осакатявани бързо.
Тогава макросите се опитваха да побегнат, но винаги бе прекалено късно. Моите войници се втурваха със скокове след тях, надавайки радостни възгласи, като ловци, следващи кървавата диря на смъртно ранен праисторически звяр. Всяка наша крачка ни отнасяше два пъти по-далеч от нормалното, въпреки тежкото снаряжение. Машините не можеха да ни избягат. С голямо удоволствие изгаряхме краката им и ги изтърбушвахме. Предсмъртните им гърчове свършваха след залп концентриран огън към мястото, където смятахме, че се намира централният им процесор. Пробиехме ли тази област от тежко бронирани плочи, изгаряйки жиците и въртящите се колелца вътре, макросът преставаше да работи.
Седемте гигантски машини умряха за пет минути. Накарах всеки капитан да докладва за загубите ни. Деветдесет и пет процента от нас още бяха боеспособни.
Хората ми ликуваха и ние предадохме добрите новини на Пентагона. Оттам ни казаха, че от северния край на континента са изстреляни още ракети. След петнайсет минути щяхме да бъдем подложени на нова тежка канонада.
Позволих си да отделя една минута за усърдно мислене, докато хората ми събираха ранените и се организираха. Стигнах до стратегическо решение. За миг се зачудих дали да не го обсъдя с командването, но просто нямаше време. Трябваше да действаме веднага.
Извадих един комуникатор и заговорих на хората си по командния канал. Всеки офицер ме чу в слушалките си.
— Мъже, дотук научихме две неща: можем да убиваме макроси и те могат да ни убиват. Можем да унищожаваме машините им, но тези ракети ще ни довършат, ако стоим скупчени на едно място. Трябва да се движим, за да избегнем това. Искам всяка рота да се отдели от останалите и към всеки от шестте най-близки купола да тръгнат по десет роти. Задачата ви е да унищожите всичко под купола и всяка машина, която срещнете по пътя си. Аз ще поведа групата към най-близкия от тях. Разузнавателните данни, които събера при атаката, ще помогнат на останалите да изпълнят мисията си. А сега да се вдигаме от този град-капан и да се разпръснем!