Офицерите около мен бяха онемели от смайване. Не им дадох време да мислят върху новите заповеди. Бях сигурен, че никой няма да ги хареса. Войниците не обичат да навлизат във вражеска територия на малки групи. Всеки знаеше, че машините могат да дойдат на пълчища и да смажат една самотна рота. Но нямах намерение да седя в Буенос Айрес и да ме засипват с ракети, докато се съберат достатъчно машини, за да ни надвият. Това нямаше да е традиционна война, това беше война на маневри и изненади. Не се очакваше скоро да пристигнат подкрепления. В момента ние държахме инициативата и смятах да запазя нещата така.
30.
Както се оказа, машините не дойдоха — поне не веднага. Придвижвахме се в бърз тръс. Бягането в тръс при пехотинците на Звездната армада съвсем не бе като това при нормалните хора, въпреки тежките реактори и дебелите лазерни пушки, които носехме.
Снаряжението ни беше претърпяло много подобрения. Бях сигурен, че в бъдеще ще има и още. Основните детайли си оставаха същите: носехме реактори на гърба си и лазерни оръжия, свързани с тях посредством дълъг черен кабел, който засега само наномашините можеха да произвеждат. Военните инженери бяха изработили останалото. Костюмите се състояха от куршумоустойчиви материали и всичко, което носехме, с изключение на самия реактор, се намираше от предната ни страна, предимно в областта на корема и гърдите. Сигнални факли, храна, аптечки и така нататък — всичко бе отпред, за да уравновеси тежестта на гърба. Въпреки това тичахме странно приведени, за да не паднем назад. Ако загубехме равновесие, винаги тупвахме по задник и твърдият реактор ни трясваше по тила.
Шлемовете и качулките също бяха подобрени и сега имаха подплата от нанити. Приятелски огън от където и да било в околността задействаше сигнал, който предупреждаваше близките костюми. За милисекунда очилата на всички войници потъмняваха, предпазвайки зрението им. Това бе необходимо, тъй като новите зелени лазерни лъчи бяха толкова мощни, че пряк контакт с ретината можеше да я изгори завинаги. Беше нужно време, за да свикнеш с непрекъснатото потъмняване и изсветляване на пейзажа, но се налагаше. Не можехме да оставим очилата постоянно затъмнени, защото така нямаше да виждаме къде ходим и щяхме да се блъскаме във всичко.
За по-малко от час бойната ми група стигна до ръба на кратера около купола. Той не бе естествено образувание, а представляваше висока стена от отпадъци, построена от машините-работници. Явно макросите обичаха куполите им да се намират насред суха равна площ, заобиколена със стени. Ако не разполагаха с такова място, променяха околността според желанията си.
Лошите вести пристигнаха по комуникатора ми, докато се приближавахме към защитния вал около купола. Той имаше неравен хребет от пръст и боклуци, висок около шейсет метра. Вече го виждах между дърветата, когато дойде обаждането от Пентагона.
— Макросите свалят сателитите ни, Ригс — каза генерал Кер.
— Изненадвам се, че не са го направили по-рано.
— Мисля, че най-сетне си ги впечатлил достатъчно, за да се размърдат. Досега или не са искали да си хабят боеприпасите, или са смятали, че сателитите нямат значение, или пък са дебнели стратегически момент да ни ослепят, когато не го очакваме. Мисля, че е последното.
Прескочих един ръждясал велосипед насред напукана магистрала. Веднага след това се наложи да прескоча и голяма дупка, оставена от крака на някой макрос. Движехме се на юг по някаква аржентинска магистрала, която според данните на дисплея ми беше номер 205. Шосето бе нашарено от гигантските стъпки на машините. Те пробиваха асфалта, образувайки в земята ями, дълбоки по метър и половина. Наклоних глава, за да чувам по-добре генерала. Мина ми през ум да заповядам на хората да спрат, но бяхме твърде близо. Реших да не спираме, докато не стигнем до ръба на кратера и не се съберем за атака.
— Поне съм впечатлил врага — рекох.
— Така е. Впечатли и нашите хора. Някои от тях побесняха, щом осъзнаха, че изоставяш позицията си на брега. Поемаш голям риск, нали знаеш?
— Не, сър. Щеше да е голям риск, ако седим неподвижно, докато пристигнат хиляда ракети.
— Съгласен съм с теб, но гледай да не осереш пак нещата.
— Слушам, сър. — Реших, че когато тази бъркотия свърши, ще му купя пудел за Коледа, за да не се оплаква, че само аз осирам всичко.
— И още нещо, скоро може да загубим връзка с вас. Те свалят сателитите, без да подбират. Ще се опитаме да спретнем алтернативна комуникационна мрежа, но няма гаранция, че няма да унищожат и нея.