— Ясно, сър.
— Успех, полковник — или както там се наричаш днес.
— И на вас, сър.
Прекъснах връзката и забързах да настигна ротата си. Бях поизостанал. Майор Радович крачеше леко до мен. За миг изпитах носталгия по ранните дни, когато бях най-силният от всички. Но сега хората ми отдавна ме бяха задминали. На бойното поле с моите нанитно подсилени пехотинци аз бях един от най-бавните свръхчовеци.
Другите подразделения още не бяха докладвали за никаква съпротива. Докато тичахме и пухтяхме в костюмите си по целия път от Буенос Айрес, напрежението растеше. Отначало бях доволен, че още не срещаме врага, но с всяка изминала минута опасенията ми растяха. Той рано или късно трябваше да се покаже.
Стигнахме до подножието на планината от отпадъци, образуваща кратера, преди да ни нападнат. Оказа се, че ни чакат в самия кратер. Когато стигнахме до насипа от рохка пръст, те се появиха на билото му и се взряха надолу към нас. Не бяха от огромните машини, а от онези по-дребните, шестметровите, които наричахме язвително „работници“. Приличаха на метални мравки. Докато гледах нагоре към тъмните им силуети, осъзнах, че трябва да са стотици, и изглеждаха достатъчно големи, за да убият човек. Освен това всеки от тези работници имаше въртящо се оръдие на мястото, където би трябвало да е главата му.
Около двеста от тях се надигнаха едновременно и откриха огън. В съответствие със заповедите ми, моите хора бяха пръснати на широка площ, но не достатъчно широка. Закрещях по микрофона да се прикрият и да отвърнат на огъня. Едва ли някой се нуждаеше от тези команди. Всички действаха, както са обучени, и оцелелите потърсиха прикритие. Завърза се престрелка — машините стреляха по нас, а ние по тях. Отначало те печелеха с лекота. Ние бяхме по-уязвими цели и тичахме на открито. Сега разбрах колко мъдро бяха постъпили макросите, изравнявайки терена около куполите и издигайки подобните на кратер стени. Тези кратери изпълняваха ролята на прости укрепления. Защитните мерки потвърждаваха, че куполите са важни цели, но докато избягвах лазерния огън на врага, това ми се виждаше слаба утеха.
За по-малко от трийсет секунди загубихме над сто човека, една десета от ротата ми. След това се добрахме до подножието на насипа. Благодарих на бога, че не бяха решили да направят повърхността хлъзгава или да разположат минни полета. Сега имахме прикритие и макар че по-високата позиция им даваше предимство, все още ги превъзхождахме с четири към едно.
Замислих се дали да не заповядам на артилерийската бригада да стреля по работниците. Тя би трябвало да успее да прочисти този хребет. Но моите хора вече се намираха твърде близо, така че се налагаше да го направим по трудния начин.
Пропълзях на едно по-закътано местенце и извадих комуникатора си. Първо заповядах две роти да обходят врага от изток и от запад. После предадох на другите отряди информацията за тактиката на противника. На тях им предстояха още часове тичане, преди да стигнат до куполите, но исках да знаят какво да очакват — и да получат това съобщение, докато още можем да предаваме.
Щурмувахме склона и бързо скъсихме дистанцията. Сега машините бяха само на стотина метра от нас. Прилагахме маневра от типа „прескочикобила“ — едното отделение от всеки взвод стоеше на добри стрелкови позиции, докато второто тичаше нагоре, за да заеме прикритие на по-голяма височина. После първото отделение напредваше, прикривано от второто. Атаката на врага отслабна и докато наближавахме билото, съвсем секна. Видях как хората ми тичат предпазливо към върха на кратера. Какво ли щяхме да открием от другата страна?
Излязох иззад прикритието си и се втурнах нагоре. Видях как първият войник стигна до билото. Чифт щипци се стрелнаха и го срязаха на две. Тези блестящи, подобни на ножица остриета минаха през костюма и плътта му точно над кръста. Същата съдба сполетя втори, а после и трети. След това унищожихме машините, причакали най-бързите ми хора, и изтласкахме другите назад. Пехотинците ми се бяха наредили по целия хребет и напредваха предпазливо, като не спираха да стрелят.
Само след секунди численото ни надмощие и тактиката спечелиха битката. Ротите, на които бях заповядал да обходят от изток и запад, вече бяха заели позиции и нападнаха врага от две страни. Започнаха да стрелят по металните мравки, които се притискаха към вътрешната стена на кратера. Унищожихме ги, без да претърпим повече загуби.
След това насочихме вниманието си към самия купол. Повърхността му се вихреше — мисля, че тази дума е подходяща. Куполът бе млечнобял, полупрозрачен и проблясваше, когато заблуден изстрел на някой от войниците ми го улучеше. Майор Радович допълзя до мен. Наоколо моите пехотинци прострелваха със смъртоносните лъчи всеки макроски работник, който още мърдаше. Когато приключиха с тази работа, се окопаха по върха на кратера. Не се налагаше някой да им го казва, не и на тези момчета.