Загледаха се в мен. Аз се бях втренчил в купола. Още не бях дал заповед за атака, така че те не бяха сигурни колко време ще чакаме преди следващия си ход. Майор Радович ме гледаше. Щом се озърнех към него, виждах само очите му, останалото бе скрито. Бяхме спрели на върха на кратера и лежахме сред кал и усукан димящ метал, така че само лицата ни да са изложени към купола.
— Е? — попита той накрая.
— Мисля.
— Сър — каза Радович, като пропълзя толкова близо, че раменете ни се докоснаха. — Не можем просто да стоим тук.
Нагласих увеличението на очилата си, оглеждайки всеки сантиметър от мехура-щит. После се обърнах към Радович.
— Какво предлагаш, майоре?
— Да атакуваме.
— Просто да пробягаме последните хиляда метра и да се опитаме да проникнем в него, каквото и да представлява, така ли?
— Че какво друго можем да направим, по дяволите?
Въздъхнах.
— Наистина, какво? — Поколебах се още няколко секунди, но той беше прав. Врагът не правеше нищо, а ние не можехме да останем тук. Ако не друго, макросите вероятно щяха да ни засипят с масиран артилерийски огън. Бяхме стигнали до първия купол и го застрашавахме. Бях сигурен, че ще отвърнат по някакъв начин.
Бях също толкова сигурен, че пазят още някоя друга изненада. Изглежда, всеки път, когато кротуваха, това означаваше, че са заложили капана си и търпеливо чакат да влезем в него. Не исках да губя повече хора в безразсъдна атака. Какво ли имаше там вътре? Какви ли нови ужаси ни чакаха?
Накрая се обърнах към Радович.
— Майоре, искам да открием концентриран огън. Всеки да насочи лъч в основата на онзи купол за пет секунди. После за още пет. Да се опитаме да съсредоточим всичко в една точка и да видим дали ще поддаде.
Той се втренчи в мен за секунда, после кимна. Личеше, че не одобрява идеята. Радович, както и много от останалите мъже, бе дошъл тук да отмъсти на тези машини за опропастения си живот. В момента изглеждаше, че сме обърнали макросите в бягство, и той искаше да ги довърши лично.
Трябваха ни минута-две да организираме всичко, но скоро открихме масиран огън. Аз също стрелях с останалите. Това ме караше да се чувствам по-добре. Светлината от лазерите бе прекалено силна дори за потъмнелите ни очила. Затворих очи, но въпреки това зелено-бялото сияние на стотици лазерни пушки, стрелящи едновременно, проникваше болезнено през клепачите ми. Зениците ми се бяха свили до точици. Моментално ме заболя главата и пред мен запулсираха пурпурни петна.
— Прекратете огъня! — изкрещях, тъй като не исках нечие зрение да пострада. Нито пък някой от лазерите да прегрее и да изключи. Отделянето на голямо количество топлина бе един от най-големите проблеми при тези нови оръжия, редом с изгарящата очите светлина. Подозирах, че немалко мъже усещат боцкане в главата и опърлените си ръце, докато микроскопичните роботи се мъчат да поправят увредените клетки.
Примижах да огледам купола. Още си беше там, но не изглеждаше същият. На мястото, в което се бяхме целили, цветът му се бе променил в обгорено оранжево. Задъвках устна, взирайки се в петното. Скоро то изчезна и куполът отново стана блестящ и млечнобял.
— Не мисля, че имаме достатъчно огнева мощ, за да прогорим отвор в него — казах на Радович.
Той изсумтя в знак на съгласие.
— Сега ще нападнем ли, сър?
Помълчах още няколко секунди, но нищо друго не ми идваше на ум. Беше очевидно, че врагът ни чака, но най-вероятно подготвяше и контраатака, която щеше да ни връхлети, ако не действаме бързо. Нямаше никаква полза да седим тук. Започнах да се чудя дали не трябваше да разделя хората на три щурмови групи, вместо на шест. Може би от прекалена самонадеяност бях провалил шест атаки, вместо да успея в три. Само че вече не можех да променя нищо. Ако нашата група бъдеше унищожена, следващият командир щеше да разполага с нова информация за способностите на врага.
— Прати напред онези роти, които обходиха машините във фланг. Те понесоха по-леки загуби от другите, които щурмуваха хребета фронтално, и би трябвало да са най-боеспособни. Накарай ги да се приближат към онзи купол от две страни. Останалите ще ги поддържаме с огън по центъра.
Радович се претърколи на хълбок и ме погледна.
— Разрешете да говоря, сър.