— Слушам те.
— Сър, трябва да щурмуваме поне с половината си сили. Какъв е резервният ни план, ако първите две вълни изчезнат в купола? Ами ако влязат и бъдат изядени?
— Тогава ще ми останат осем роти, за да мисля какво да правя по-нататък.
— Сър, знам, че имате някакъв опит в сухопътния бой, но според стандартната тактика…
— Слушай, майоре. Разбирам те, но тук не воюваме срещу хора с пушки. Нямаме представа какво ще стане, ако щурмуваме този купол, но подозирам, че няма да е нищо хубаво. И не искам следващата им изненада да засегне цялата ми част.
— А какво ще кажете за половината?
— Не.
— Сър, ами артилерийската бригада?
— Изстреляли сме стотици ракети по тези куполи и всички те бяха свалени. Ракетите са предназначени за масивно струпване на незащитени цели. Засега още не ни се е открила възможност да ги използваме.
— Сър, разрешете да поведа атаката.
Този човек бе по-смел от повечето ми хора. Погледнах го и се замислих.
— Не. Трябваш ми тук, майоре. Не се тревожи. Залагам сто евро, че днес ще имаш предостатъчно възможности да се биеш.
Той изсумтя, но не прие облога. Заповедите ми бяха предадени и две роти от нанитно подсилени пехотинци се устремиха по относително гладкия, безличен терен към купола.
Бяха изминали три четвърти от разстоянието, когато се разрази истински ад.
31.
Оказа се, че група макроски работници са се събрали скришом в гората зад нас. Те бяха оборудвани по-различно — с двойка щипки като на омар. Първото ми впечатление, когато ги зърнах да ни атакуват в тил, бе, че са създадени, за да събират нещо. Вероятно обикаляха около куполите в търсене на метал или може би дори на дървета — макар че нямах представа за какво би им послужил на машините дървен материал. Във всеки случай нямаха никакви оръжия, затова се хвърлиха в близък бой.
Тази атака отвлече вниманието поне на половината от хората ми. Започнахме да стреляме веднага щом врагът се появи откъм дърветата. Много от „омарите“ не стигнаха до нас, но тези, които успяха, просто хващаха мъжете с щипките си, вдигаха ги от земята и започваха да късат крайниците им един по един. Накрая стисваха силно шлема на жертвата си, докато черепът ѝ не изпращи.
Откъснах очи от тази картина, за да гледам как хората ми щурмуват купола. По отсрещния ръб на кратера се появи друга група големи машини. Бяха се събрали извън полезрението ни. Вероятно бяха започнали да се стичат от близки патрули и куполи, откакто стигнахме до кратера. Бяха изчакали в другия му край, трупайки всичко, с което разполагат, докато ние се приближавахме към купола. Беше ясно, че нашата атака е предизвикала контраудара им. Не искаха да припарваме до техния купол.
Мъжете, които бях пратил напред, нямаха никакъв шанс. Заповядах им да бягат обратно, но беше твърде късно. Половината от хората ни по ръба на кратера стреляха назад, по „омарите“, които извираха от джунглата. Другата половина се опита да осигури прикриващ огън, но макросите бяха прекалено бързи. Изобщо не обърнаха внимание на стрелбата ни, която не оказваше сериозен ефект върху бронираните им тела. Преброих двайсет и шест от огромните сребристи копелета. Те прехвърлиха ръба на кратера, застигнаха хората ми и се заеха да ги избиват. Войниците ми бяха като пясъчни замъци, връхлетени от приливна вълна. Стотици коремни оръдия проблясваха едновременно и пехотинците ми се топяха. Щом видяха, че са обречени, останаха на място и се биха до последния човек. Големите машини подивяха, блъскаха се една в друга и удряха огромните си крака в жаждата си да убиват. Пехотинците ми успяха да унищожат само една от огромните машини, преди да бъдат изпепелени.
Работниците, нападащи ни в тил, бяха отблъснати и понесоха тежки загуби, но си бяха свършили работата. Със закъснение осъзнах, че те ни бяха отвлекли вниманието и ни бяха задържали на място, докато големите машини се приближат и унищожат двете ми предни роти. Видях как макросите се оттеглят пак зад далечния ръб на кратера.
— Зареждат наново капана! — извика майор Радович. — Ако сега всички тръгнем към купола, работниците пак ще ни нападнат в тил.
— Налага се да атакуваме — казах аз.
Той ме погледна. След като бе видял изтреблението на две роти там долу, куражът му се бе изпарил.
— Можем да задържим позицията си и да повикаме още една бойна група — каза той.
— Най-близката е на час-два оттук. Ако останем толкова дълго на едно място, макросите ще ни засипят с ракети. Може би ракетите вече летят насам.
— Нашите „птички“ не могат ли да видят…
— Не — срязах го аз. Не бях имал време да му кажа за загубата на сателитите. Направих го сега и лицето му помръкна.