— Значи не знаем дали…
— Не — рекох. — Нямаме представа какво идва насам.
Той помълча малко.
— Какви са заповедите ви, сър?
— Дойдохме да унищожим този купол. Ще го направим, или всички ще умрем. Мислех, че бихме могли да проникнем в него и да го разучим. Но грешах. Ще оставим на билото една рота и артилерийската бригада. Останалите ще слезем долу и или ще видим сметката на онези машини и на купола, или ще умрем.
— Мислех, че аз съм най-лудият тук, сър — каза той.
— Ще трябва да се наредиш на опашката — отвърнах.
— Не беше кой знае какво удоволствие да служа с вас, полковник.
— Взаимно е.
И двамата се засмяхме, споделяйки странните чувства на двама мъже, изправени пред неминуема смърт. После предадохме заповедите. Станахме и заедно с хората си се втурнахме надолу по склона. Почти мигновено големите машини, които се бяха оттеглили в далечния край на кратера, се устремиха отново напред да ни посрещнат.
— Слушайте, момчета — казах аз по общия канал. — Искам, ако можете, да се вмъкнете в онзи купол и да унищожите каквото има вътре. Тичайте с всички сили към купола. Ние можем да се движим по-бързо, отколкото очакват. Влизайте в схватка, ако се налага, но се опитвайте да се движите към купола.
Почти успяхме. Мисля, че бяха подценили бързината ни. В предишните битки нормалните войници винаги бяха тичали с определена скорост. Софтуерът на макросите още не бе успял да внесе корекциите. Намирахме се само на няколкостотин метра от купола, когато те ни връхлетяха като вълна и се завърза свирепа битка. Закрещях заповеди към хората си да се бият в движение. Трябваше да стреляме и да продължаваме към целта, да минаваме под тях и през тях.
Много от мъжете пренебрегнаха тези заповеди. Когато машините надвиснеха отгоре им, закривайки небето, те забавяха ход и насочваха огъня си към коремните оръдия, които ги косяха. Изругах, щом видях това, но пък, от друга страна, се намирах в разгара на битката и изпитвах същото желание. Бе почти невъзможно да продължиш да се движиш, щом се окажеш между краката на макросите. Гигантски колони от метал вършееха около нас, сякаш някаква осеметажна сграда бе оживяла и бе решила, че трябва да ни убие.
Шумът, който издаваха машините, бе ужасен. Изпускаха миризма, която ми напомняше за горящи гуми. Зърнах едно плюещо огън оръдие и насочих лазера си към него, докато не се пръсна като електрическа крушка. Това действие ми отне две секунди — твърде, твърде дълго. Само по чист късмет не бях стъпкан или улучен от някой изстрел, докато стоях на място. Когато се биеш с глутница разярени макроси, две секунди са цяла вечност.
— Напред! — изревах, надявайки се, че някои от хората ще ме чуят и ще се подчинят. След това се втурнах с всички сили към купола. Беше съвсем близо. Група пехотинци ме последва.
Нещо изрева и бях съборен на земята. Няколко секунди мигах, без да разбирам какво става. После загрях: това беше артилерийският удар на врага. Ракетите най-сетне бяха пристигнали.
Отне ми още няколко секунди да осъзная, че експлозиите са твърде малко. Това не беше канонада, а просто отделни ракети. Сега вече можех да видя какво се е случило. Горе на купола, над машините и вкопчените в битка хора, се бе надигнала ракетохвъргачка. Имаше много цеви и всяка от тях периодично проблясваше. Виещи се димни следи водеха надолу към нас. Те стреляха право в собствените си машини.
Двама войници ме вдигнаха и ме повлякоха напред. Тялото ми бе пълно с метални късове. Когато вдишвах, от гърдите ми с бълбукане излизаше течност, сякаш бях мокра спукана гума. Мъжете ме домъкнаха под последната машина, стояща между нас и купола. Коремните ѝ оръдия бяха извън строя и два от краката ѝ се влачеха зад нея.
— Артилерийска бригада! — изкрещях в комуникатора. — Унищожете тази ракетна установка веднага!
Не бях сигурен дали потвърдиха. Не бях сигурен дори дали са живи. Промъкнахме се между краката на умиращия макрос и се хвърлихме в купола. Всички звуци на битката секнаха изведнъж.
Беше все едно да влезеш в хладен, спокоен свят. Усетих преградата, докато минавахме през нея. Сякаш минаваш през ципа или си обвит в мехурчест найлон. Напирахме навътре, стената оказваше съпротива, но малко по малко поддаваше. Мисля, че бе направена така, че да пропуска бавно движещи се обекти. Как иначе работниците щяха да влизат толкова лесно? Предполагах, че биха могли да пращат някакви сигнали, но сигналите можеха да бъдат имитирани. Освен това подозирах, че щитът не пропуска сигналите. Те представляваха бързо движеща се енергия, също като лазерния лъч на пушката ми. А тези куполи, изглежда, спираха подобни излъчвания.