След като преодоляхме преградата, се озовахме в сумрачен свят. Пред нас се издигаше огромна машина, смътно озарена от вътрешна светлина. Включих прожекторите на костюма си и се закрепих на собствените си крака. Закашлях се и това бе по-болезнено от всичко.
— Полковник? — рече загрижено мъжът до мен. Погледнах го изненадано. Беше Уилсън, а не Радович. За миг се зачудих дали Радович е мъртъв.
— Да стреляме ли по това нещо, сър? — попита той.
Опитах да си събера мислите. Не беше лесно. Бях преживял твърде много шокове за твърде кратко време и мисля, че взривилата се наблизо ракета — която избухна кажи-речи в лицето ми — ми беше размътила мозъка. Осъзнах, че съм късметлия, че изобщо чувам нещо.
— С колко души разполагаме? — попитах и видях как по лицето на лейтенант Уилсън се разля облекчение. Не му се искаше да командва този последен етап от щурма. Не го обвинявах.
— Двайсет, сър, но пристигат още.
„Двайсет?“, помислих смаяно. Само толкова ли бяха успели да проникнат вътре?
— Да вървим тогава — рекох — и да видим какво е това нещо.
Заклатушках се напред. Единият ми крак като че ли не ми служеше добре. Уилсън ми предложи рамото си за опора и аз приех. Тръгнахме към нещото, седящо в центъра на купола.
Трябваше да се приближа доста, преди да го разпозная. Приличаше на една от собствените ми фабрики, които бях построил на остров Андрос, но бе далеч по-голяма. Сто пъти по-голяма. Вече можех да я чуя. Бучеше тихо — дълбок, постоянен, зловещ звук.
— Мъже — казах аз, мъчейки се да не се закашлям. Дробовете ми горяха и ме сърбяха адски, така че трябваше да положа големи усилия да говоря ясно. — Това нещо е фабрика. Тя произвежда нови макроси и всичко, от което имат нужда, точно както аз произведох оръжията, които носим. Никога не съм мислил как може да бъде унищожена, но май е време да разберем.
В купола продължаваха да пристигат пехотинци, вече се бяха събрали около сто и петдесет души. По-малко от две роти, при десет в началото. Новите групи докладваха, че повечето големи машини отвън са унищожени, но и повечето от пехотинците ни също бяха мъртви.
— Е, директният подход винаги е за предпочитане. Всички да закопчаят костюмите си възможно най-добре. Като ви дам знак, започвате да стреляте по това нещо. Целете се в центъра му, на около три метра над основата. Готови… огън!
Открихме стрелба с лазерите. Светлина като от хиляди слънца грейна и изпълни купола. Беше заслепяваща и болезнена въпреки потъмнелите стъкла на очилата.
Задържах лъча около пет секунди. Другите последваха примера ми и с всяка изминала секунда лъчите се сближаваха, съсредоточени върху една и съща площ.
— Продължавайте да стреляте. Още пет секунди. — Опитвах се да звуча спокойно.
Очите ми бяха присвити до тесни процепи. Ретините ми сякаш експлодираха. Горещината, излъчваща се от оръжието, обгори ръцете ми през ръкавиците. Стреляхме още пет секунди, после още две или три, но усетих, че светлината помръква. Или си бях изгорил ретините, или хората около мен преставаха да стрелят. Вероятно беше второто. Жегата бе непоносима.
— Прекратете огъня! — извиках. Лъчите угаснаха. Зрението ми бавно започна да се възвръща, но множество дразнещи пурпурнокафяви петна плуваха и припламваха пред погледа ми. — Не искаме да стопим лазерите си, а още по-малко ръцете и очите си.
Проверихме пораженията, когато бяхме нанесли. Резултатът от всичките ни усилия не бе кой знае какъв. На стената на машината имаше почерняло и обгорено петно с радиус около три метра.
Притокът на хора бе отслабнал. От хиляда човека бяха оцелели около две роти. Смятах, че войниците по ръба на кратера също може да са живи, а не бе изключено отвън да има и ранени, ако бяхме успели да унищожим всички големи машини. Вероятно беше така, защото никоя от тях не направи опит да влезе вътре с нас. Или пък бяха прекалено едри? Честно казано, нямах представа, но бях сигурен, че искам да унищожа тази фабрика, преди да е произвела нов макрос.
Поведох мъжете към задния край на машината, като Уилсън ме подкрепяше. И там открих каквото търсех. Точно на същото място като при машината в моя собствен кораб имаше входящ отвор. Беше доста високо, може би на шест метра от земята. Бях сигурен, че работниците вдигат товарите си и ги пъхат през този отвор в нещо подобно на нанитните мелачки на собствените ми фабрики.
Пехотинците се събраха около мен.
— Какво ще правим сега, сър? — попита Уилсън.