— Как какво, лейтенант? Ще се вмъкнем някак в този отвор и ще унищожим проклетата машина.
— След вас, сър — каза той.
Втренчих се в него.
— Не се засягайте, сър, но сериозно ли говорите? Ами ако това нещо се включи?
— Имам нужда от помощта ти, Уилсън. Трябва ми командният ти код за моя костюм.
— Какво, сър?
— Блокировката. Нужни са двама офицери, за да я премахнат. Имам нужда от тайния ти код за самоунищожение. После ще изведеш хората оттук, след като построят стълба, с която да достигна до ръба на онзи входящ отвор.
— Какво? Аз не говорех сериозно, като предложих да тръгнете пръв.
Кимнах.
— Знам, Уилсън, но не разполагаме с никакви други мощни експлозиви.
Уилсън се втренчи в мен.
— Имам по-добра идея, сър. Ще вземем един реактор и ще приспособим спусъка му да се включва с команден сигнал. После ще го пуснем вътре. Всички могат да се евакуират, а последният човек ще го задейства.
— Ще му се наложи да остане в купола — казах аз. — Никакъв сигнал не може да мине през този щит. Не разполагаме с нужното оборудване, за да настроим реактора да се саморазруши или да му сложим таймер.
— Да, сър. Искам да предложа себе си за тази задача, сър.
Поклатих глава. Той сложи ръка на рамото ми.
— Сър — рече. — Кайл Ригс… казах ти, че ще те следвам, и го направих, сър. Все още държа на думата си. Аз ще го сторя.
— Вярвам ти, лейтенант, но… — започнах, обаче той ме прекъсна.
— Не можем да заповядаме на никой друг да го извърши. Не можем да искаме това от тях. Но залогът е голям. Трудните ситуации изискват трудни избори. Готов съм да поема този риск.
— Аз командвам тук — казах.
— Да, сър, така е.
Поколебах се. В този миг машината забоботи. Не знам на какво да оприлича този звук — може би на локомотив, който потегля. Усещах вибрацията в костите си. Всички мъже инстинктивно отстъпиха назад.
— То строи нова машина, сър — каза Уилсън, вперил очи в мен. — Знаете го.
Въздъхнах и се изкашлях.
— Добре. Направи го.
Хвърлихме реактора на Уилсън в зейналата паст на машината и оттам лумна светлина, която го погълна. Надявах се, че все още е в работно състояние. Заповядах на всички да напуснат купола. Аз бях един от последните, които махнаха на Уилсън, а той ми отвърна с настойчив жест да вървя. И наистина, машината вече раждаше нещо… нещо огромно. Сигурно бе една от гигантските бойни гадини. Зачудих се колко ли време е нужно за създаването на такова чудовище, ако разполагаш с всички необходими материали.
Не бях успял дори да мина изцяло през ципата на мехура, когато той се пукна и изчезна завинаги. Не чух самата експлозия. Щитът я заглуши напълно и я задържа във вътрешността си. А после силовото поле се стопи, разкривайки димящи развалини.
Отвън ни посрещнаха момчетата от артилерията и ротата, която ги прикриваше. Бяха се спасили. Двете роти, проникнали заедно с мен в купола, бяха единствените други оцелели. Но куполът и фабриката вътре бяха унищожени. От нея бе останала само голяма черна буца изкривен метал.
Накарах хората си да търсят Уилсън, но не можахме да го намерим. От него нямаше и следа. Нищичко.
32.
Комуникациите бяха възстановени около час след унищожаването на купола. Хората от Пентагона бяха спуснали на различни места в континента ретранслаторни станции. Не беше толкова добре като сателитното покритие, защото продължавахме да сме слепи за движенията на врага, но беше по-добре от нищо. Поне можехме да координираме действията си.
Предадох на другите командири разказа за пировата ни победа. Те приеха тази информация с мрачна решителност. До един ме увериха, че ще стигнат до своите цели и ще ги унищожат, както бе сторила моята част. Аз на свой ред им казах, че вярвам в тях — което си беше истина — и че съм сигурен, че ще успеят — което не беше.
Бойната ми група бе дала твърде много жертви, за да остане ефективна. Около двайсет процента от оцелелите бяха толкова тежко ранени, че не можеха дори да се движат. Но не исках да изоставям никого. Аз бях в списъка с ранените, но това нямаше значение. Реших, че моята част е приключила с битката.
Майор Радович обаче бе на друго мнение.
— Сър — каза той, като приклекна до мен. Аз седях, облегнат на откъснатия крак на един мъртъв макрос. — Знам, че при нормалните хора — в нормална битка — пехотинците не изоставят своите, но това тук е различно.
— В какъв смисъл е различно? — попитах и го изгледах с размътените си очи. Моите нанити се трудеха здраво върху порцията шрапнели, които бяха получил при близката си среща с макроската ракета, но още не бяха свършили. Продължавах да кървя. Усещах как кръвта се стича по краката ми и се събира в долния край на костюма, когато седна или се облегна на нещо. Бях изненадан, че нанитите не са спрели напълно кръвоизлива. Вероятно от цялото това бързане раните ми се бяха отворили наново. Досега не бях раняван толкова тежко. Дори когато ми изгориха ръката, положението не беше толкова зле. Металните късове ме бяха надупчили на дузина места като куршуми. Без нанитите в тялото си никога не бих оцелял. Те работеха неуморно. Усещах сърбеж като от хиляди нажежени песъчинки, всяка от които си е харесала един нерв и упорито се трие в него.