— Ситуацията е различна — повтори той, — защото ако изоставим ранените, състоянието им няма да се влоши. Силите им ще растат с всеки изминал час, докато не станат отново подвижни.
— Ако се наложи — казах на Радович, — ще те назнача за командир и ще остана с ранените. В края на краищата аз също съм от тях. Но не мисля, че ще се стигне дотам.
— Останали са ни почти две роти — рече Радович. — Мога да ги поведа към следващия купол и да помогна на Андерсън. Две роти могат да се окажат решаващи за успеха, сър.
Намръщих се срещу него, докато разсъждавах над тези думи. Неприятни мисли изникнаха в ума ми. Дали той просто не търсеше слава? Дали не искаше негова група да участва в още едно успешно нападение? Едва ли. Пък и какво значение имаше, дори в главата да му се въртяха такива неща? Беше си заслужил славата. Важното бе да реша дали е прав. Трябваше да унищожим тези куполи, защото те строяха нови машини, може би по една всеки ден. Успеехме ли да ги унищожим, бяхме спечелили. После лесно щяхме да издирим останалите макроси и да ги изтребим. Това можеше и да не означава победа във войната, но щяхме да сме спечелили още една битка.
— Сър, моля ви, помислете — каза Радович. — За какво беше всичко? Защо умряха всички онези добри мъже, ако не успеем?
Реших, че говори искрено, и кимнах.
— Прав си. Ние тук ще си намерим някое закътано местенце и ще чакаме телата ни да се излекуват. Имаме предостатъчно оръжия.
Радович изглеждаше изненадан. Може би не беше свикнал на командири, които си променят решението под влияние на логиката.
— Много добре, сър. Много добре. Аз…
— Аз също ти желая всичко хубаво, майоре. Искам да вземеш комуникатора — на теб ще ти е по-нужен. Сега събирай всички боеспособни хора и вървете да унищожите още един купол.
— Ще го направим, сър! — каза той и отдаде чест.
Струваше ми се, че трябва да стана, но тялото ми не се подчиняваше особено. Въпреки това станах. Той протегна ръка да ми помогне, но аз я пренебрегнах и отдадох чест. Видях очите му, докато ме оглеждаше. Май осъзнаваше, че състоянието ми е лошо и не мога нито да се бия, нито да пътувам.
— Ще се върнем за вас, полковник — каза той и се отдалечи, крещейки към последните двама здрави сержанти. Зае се да раздава уверено заповеди и скоро групата се затича с подскоци нагоре по северната стена на кратера като стадо бягащи зайци. Беше странно да ги гледам как прехвърлят хребета и изчезват. Това ме накара да се почувствам изоставен и самотен.
Свлякох се отново на земята. Около мен имаше трийсетина кашлящи ранени мъже. Те придърпаха оръжията си и се заеха да оглеждат хоризонта. Нямаше да се придвижваме на по-добра позиция. Нямаше да се окопаваме или да подготвяме защитни съоръжения. Просто щяхме да се стараем да не спираме да дишаме. Щяхме да си седим тук, докато нанитите ни излекуват или умрем.
Знаех, че дори една-единствена машина да дойде да разузнае положението, вероятно ще избие всички ни. Но не мислех, че ще стане така. Макросите си имаха предостатъчно други грижи. Бяха взели драстични мерки, за да не ни допуснат в куполите си. Логично бе да съсредоточат всичките си сили за защита на останалите. Защо да им пука за група неподвижни хора край един унищожен купол?
Но когато небето се смрачи и заръмя лек, топъл дъждец, осъзнах, че има и други възможности. Врагът обичаше да използва ракетите срещу неподвижни мишени. Можеше да изстреля няколко по нас, за да ни довърши. Просто за по-сигурно.
Заповядах на хората да се окопаят на най-удобното място, до което могат да достигнат. Мисля, че около петима се подчиниха — повечето бяха жертви на изгаряния или бяха загубили ръка или крак от макроски лазер. Мъжете, надупчени с шрапнели, имаха по-малко енергия. Аз бях един от тях — все още жив, макар че трябваше да съм мъртъв. Всички бяхме зомбита, живи мъртъвци.
След два часа успях да стана и да се изпикая. Намерих си нещо за ядене. Беше в тубичка, като паста за зъби. Имаше вкус на месо или сирене, но всъщност си беше паста. Изядох я, като я изстисквах на езика си и я преглъщах с безвкусна вода с дъх на пластмаса. Все още не можех да си поема дълбоко дъх, без да се закашлям, но чувствах някакви твърди бучки в костюма си. Извадих ги — три лъскави шрапнела. Усмихнах се с половин уста. Аз раждах парчета метал. Само че в тялото ми имаше още — усещах ги. Пареха и ме сърбеше, а когато се подаваха от кожата ми, потичаше кръв.