Бях извадил от костюма си още два метални къса, когато над мен падна голяма сянка. Вдигнах очи. В първия момент не можах да го позная.
— Значи оцеляхте, сър? — каза един басов глас.
Мъжът беше истински великан. Това бе младши сержант Куон — единственият, който бе успял да вдигне една от онези раници и да порази дървото, преди да бъде напълнен с нанити.
— Куон? И аз се радвам да те видя. Чудесно е, че си преживял първата ни битка.
Куон кимна.
— Не изглеждаш много зле — казах. — Не издържа ли на темпото на групата на Радович?
Куон приседна на останките от един мъртъв макрос и си свали ботуша. Трепнах. Половината от стъпалото му — предната половина — липсваше.
— Добре съм, сър, с изключение на това.
— Изглежда зле.
Куон поклати глава.
— Не е проблем. Нанитите ще ми направят ново. Но ще им трябва време.
Кимнах бавно.
— Как така загуби стъпалото си, а ботушът ти е цял?
Куон се изсмя.
— Забавна история — каза той. — Един макрос ме настъпи. Смачка ми и стъпалото, и ботуша. Но после си намерих друг ботуш. Малък ми е, но нищо. Сега и кракът ми не е толкова голям.
Усмихнах се, но не можах да се засмея. Не го попитах за предишния собственик на ботуша. Бях сигурен, че е някой от мъртвите.
— Има ли други подофицери, които могат да се движат?
Куон поклати глава.
— В такъв случай би ли проверил състоянието на мъжете, а после ми докладвай. Колко от тях могат да стрелят, загубили ли сме някого и така нататък.
— Разбира се — каза той.
Вдигнах ръка да го спра.
— Ще можеш ли да вървиш?
— Разбира се — каза той, — но не бързо.
— Добре — рекох, — стига да не те боли много. Мога да намеря някой друг.
— О, не — отвърна Куон, — приятно ми е да се разхождам. Проклетията ме сърби, все едно ме е ухапал паяк.
Гледах го как закуцука между парчетата изкривен метал и телата на войниците. За щастие в непосредствена близост до нас имаше само няколко трупа. Въпреки това след няколко горещи дни щеше да се размирише. Зачудих се колко ли дълго ще останем тук.
По комуникационната система продължаваха да пристигат доклади. Не бяха подробни, но носеха добри новини. Още два купола бяха паднали. Загубите ни бяха около петдесет процента. Тежки, но досега не бяхме претърпели поражение.
Около четири часа след унищожаването на нашия купол се събудих със сепване. Отначало помислих, че цари пълен мрак, но след няколко секунди осъзнах, че очилата ми автоматично са потъмнели. Зелен лазерен огън озари нощта и аз замижах. В слушалките ми заехтяха викове. Посегнах трескаво към оръжието си, нарамих реакторната раница и се надигнах на коляно.
— Младши сержант Куон — казах, — докладвай.
— Там има нещо, сър. Мъжете от източната страна стрелят по него.
Срещу мен се извисяваха останките от разрушения купол — значи това бе запад. Завъртях се и погледнах на изток. Стори ми се, че виждам трептящо движение, но можеше да е от дъжда.
— Добре, всички да станат и да живнат малко. Искам да наблюдават във всички посоки. Стойте ниско, по възможност прикрити. Би трябвало вече да сме боеспособни, поне повечето от нас.
— Шейсет процента от ранените вече са на крака, сър — обади се гласът на Куон.
— Ти така и не дойде да ми докладваш.
— Вие спяхте, сър.
„Страхотно“, помислих си. Отворих уста, но един от хората ми ме изпревари.
— Ето ги! Идват от юг, сър. По стената на кратера!
Сега вече ги видях — сенки на фона на сребристочерния дъжд. Всички бяхме изключили прожекторите на костюмите си.
Тъмните силуети бяха големи, но не и огромни. Може би работници? Не бях сигурен. Приличаха обаче на машини, а телата им виеха и дрънчаха като такива. Взех на мушка един от тях и стрелях. Задържах мощния лъч около секунда. Той прониза дъжда, превръщайки го мигновено в облак пара. Хората ми също откриха огън и в подобните на мълнии проблясъци видях нападателите.
Това бе нов вид машини. Не можех да отгатна какво е предназначението им, но приличаха на стоножки. Имаха някакви конусовидни приспособления на мястото на главите. Осъзнах, че трябва да са разновидност на работниците, каквато не бяхме виждали.