После чух писъци. Видях как земята зейва около мен и хората пропадат в нея. Моментално разбрах какво става.
— Войници! — изревах и командирският ми сигнал заглуши техните. По канала се носеха викове на изненада и ужас. — Те идват отдолу. Повтарям, те прокопават тунели под нас. Сменете позициите си. Унищожавайте ги, щом се покажат.
Не бяха изминали и десет секунди, когато един дойде за мен. Изпекох го. Лазери проблясваха из целия ни импровизиран лагер.
Озърнах се трескаво. Трябваше да се махнем оттук. Имаше прекалено много макроси, а хората ми бяха ранени.
— Мърдайте, всички. Отиваме на мястото на купола. Земята там е по-твърда, като бетон или камък. Едва ли ще успеят да я прокопаят и да изскочат сред нас. Вървете и помогнете на онези, които не могат.
Огледах се за някой човек и видях две трети от един, който още се гърчеше. Грабнах го за куртката и го повлякох. Усещах боцкане там, където металните късове излизаха от кожата ми. От движението ми бяха започнали да се издуват като пъпки и да кървят.
По-малко от двайсет души стигнаха до безопасната територия. На всеки две секунди проблясваше лазер и изгаряше ново дрънчащо чудовище. Нямах представа колко са враговете, изглеждаха неизчерпаеми.
Щом се добрахме до твърдия под на купола, който доскоро бе поддържал гигантска чудодейна машина, те престанаха да напират. Онези, които още бяха в полезрението ми, се закопаха в земята като гигантски гърчещи се кърлежи и изчезнаха. Главите им явно представляваха нещо като свредели.
— Куон?
— Тук, сър.
— Численост?
— Двайсет и един, сър. Загубихме девет.
Тогава усетих нещо ново. Вибрация под краката ми. Другите също я усетиха и отстъпиха с тътрене и клатушкане от мястото, на което стояха. Насочихме пушките си към земята.
— Идват отдолу, сър! — извика Куон.
Досега не бях чувал страх в гласа на този мъж.
— Какво ще правим, сър? — попита един редник. Не знаех името му.
Не можах да му отговоря веднага, но след няколко секунди осъзнах, че май имам отговор. Това бе нещо, което бях решил да не правя, защото беше твърде рисковано. Сега обаче не виждах друг избор.
Заговорих в ума си и повиках „Аламо“.
33.
Офицерите от моята пехота често мърмореха, че флотата не иска да си цапа ръцете. Но корабните капитани знаеха от горчив опит, че когато наносите се приближат до куполите, макросите ги атакуват с предимство и ги унищожават. Преди да тръгнем на тази мисия, бях решил, че с изключение на пренасянето на войските в началото, не мога да си позволя да изложа на риск корабите ни — дори и за да спася хората. Ако загубехме дори само част от нашата флота, как щяхме да спрем следващото нашествие на врага? Подозирах, че следващия път ще дойдат девет кораба. Това беше само предположение, но трябваше да сме готови за най-лошото, след като единственият макроски кораб, който се бе промъкнал първия път, успя да опустоши цял континент. Ами ако следващия път това се окажеше Северна Америка или Азия — или пък и двете? Трябваше да опазим корабите си непокътнати. Те бяха единственото ни превантивно средство и бяха хиляди пъти по-добри от лекарството на наземната отбрана.
Мислех обаче, че тази нощ нещата може да са по-различни. Тази нощ макросите си имаха големи проблеми. Бяха загубили трите си най-близки купола и артилерийските си батареи. Щеше да им е трудно да свалят един далечен кораб, когато се намират под сериозна сухопътна атака. И макар че не бе изключено да го сторят, не смятах да оставя всички ни да умрем тук, след като можех да го предотвратя, след като можех да спася себе си и тези добри мъже.
Затова повиках „Аламо“ и му заповядах да дойде от мястото, на което висеше — на няколко метра над вълните на Южния Атлантик, близо до Фолкландските острови. Повиках го и той полетя към нас с цялата светкавична скорост, на която беше способен. Главният проблем бе, че не разполагаше с десантна капсула, а тук имаше двайсет мъже за спасяване. Трябваше да реша дали корабът да ни вдигне един по един с ръката си или можехме да измислим нещо по-добро.
— Куон! — извиках.
— Сър?
— Спасението пристига, но трябва да се качим върху нещо голямо. Например някоя от тези останки.
— Спасение ли, сър?
— Просто ме слушай — казах. Усещах, че бученето отдолу става по-силно и настойчиво. Пръстите на краката ми изтръпваха от вибрациите на вражеските свредели. — Намери греда или нещо такова, за което можем да се хванем. Корабът ми идва да ни прибере. Ако не го свалят, ще ни отнесе оттук, но трябва да сме лесни за носене.
— Аха — рече Куон и се огледа замаяно. Втренчи се в твърдия под, сякаш можеше да открие там удобно лежащ клон.