— Сър! — извика редникът, който ме бе попитал какво ще правим. Посочи към разрушената фабрика.
След няколко секунди осъзнах какво сочи — изкривено парче метал, дълго около десет метра. Беше към трийсет сантиметра дебело и приличаше на тръба.
— Как ще застанем върху това? — попитах.
— Няма да стоим, сър — извика той и тръгна към тръбата, влачейки ранения си крак. — Ще висим. Достатъчно силни сме. На всеки от нас му стига и една здрава ръка.
Кимнах. Идеята ми харесваше.
— Да го направим! — извиках. Като се подкрепяхме взаимно, всички тръгнахме към изкривеното парче метал, което се оказа нещо като подпора. Вероятно бе част от новия макрос, който се намираше в процес на раждане, когато взривихме купола.
Влачех и осакатения мъж, когото бях домъкнал дотук. Макар че една трета от него липсваше, беше още жив и не се оплака нито веднъж. Не бяхме изминали и десетина крачки, когато той започна да стреля назад, докато аз го мъкнех като чувал с картофи. Изобщо не се обърнах да видя по какво стреля. Просто продължих да го дърпам нататък и го изтеглих по малка могила от камънаци. Той продължаваше да пуска ярки лъчи светлина към черния дъжд. Изпарените водни капки образуваха топла мъгла зад нас.
Стигнахме до гредата и се заехме да я освободим от отломките, напрягайки подсилените си мускули. Машините усетиха, че сме намислили нещо, и удвоиха усилията си да пробият твърдата каменна повърхност, на която бяхме стояли допреди малко.
— Куон, избери още петима с по две здрави ръце и измъкнете това нещо! — изкрещях. — Всички останали стреляйте по машините, щом се покажат над повърхността.
Обсипахме с огън машините, докато излизаха, но оцелелите бързо се скриха зад купищата останки. Опитваха се да ни заобиколят във фланг. Много скоро щяха да се покатерят по могилата и да влязат в близък бой. Стреляхме по всичко, което видим, пронизвайки чернотата с ярки лъчи.
След по-малко от минута над нас надвисна голяма сянка и закри слабата светлина, процеждаща се през дъждовните облаци. Инстинктивно вдигнахме оръжията си.
— Не стреляй! — извиках. — Това е моят кораб. Куон, освободихте ли онова нещо?
— Почти, сър! — извика Куон. Усетих огромното напрежение в гласа му. Той напъваше с всички сили.
Дългата черна ръка се протегна надолу към мен.
„Не — казах на кораба. — Хвани онова парче метал. Измъкни го внимателно.“
„Аламо“ освободи гредата със същата лекота, с която бе скубал дървета на остров Андрос. Наредих на хората си да се хванат за нея и един за друг. Разреших им да захвърлят раниците и пушките, ако се налага.
Щом се издигнахме, макросите осъзнаха какво става и се втурнаха към нас. Успяха да докопат двамата мъже в долната част на гредата и те паднаха с крясъци. Машините ги разкъсаха, докато ние гледахме безпомощно. Успяхме да изгорим още няколко от тях, но после се отдалечихме в нощта.
Бях увил едната си ръка около гредата, а в другата продължавах да стискам сакатия мъж. Оставих пушката си да виси и да се удря с дрънчене в гредата. Черният кабел ѝ пречеше да падне.
Това бе най-кошмарното пътуване в живота ми. Наоколо цареше пълен мрак и ние летяхме с умопомрачителна скорост над върховете на дърветата. Щом стигнахме до океана, дъждът се превърна в буря. А после бурята се превърна в ураган. Докато стигнем до Фолкландските острови и стъпим отново на твърда земя, само шестнайсет от нас се държаха за гредата.
По-късно потърсих сакатия, когото бях мъкнал цяла нощ. Казаха ми, че умрял по време на полета. Кимнах на сестрата, приемайки съчувствените ѝ думи. Всъщност не бях изненадан. От опита със собствените ми деца знаех, че способностите на нанитите си имат граници.
34.
На другата сутрин, точно преди изгрев, излязох с клатушкане от малката сграда, която служеше за болница на острова. Там не бяха успели да направят кой знае какво за мен. Дежурните лекари просто зяпаха ококорено раните ни, пълни с нещо, което приличаше на живак. Гледаха ни така, сякаш бяхме живи мъртъвци. Трябваше да сме умрели още преди часове от тежките рани.
Направих всички оцелели подофицери. Куон стана старши сержант. Огледах липсващото му стъпало, без да го докосвам. На него блестяха няколко ярки точици. Нанитите работеха, реконструираха клетките и стимулираха растежа. Зачудих се колко ли време ще им е нужно да възстановят крака на Куон. Седмица? Месец? Нямах представа.
Когато най-сетне се свързах с Кроу, той беше бесен. Не се изненадах, само че не бях в настроение да му търпя глупостите.