— Значи си жив, друже? — рече той. — Мислех, че тоя път си пукнал като истински войник.
— Благодаря за доверието, сър.
— Къде си? — попита той.
— На Фолкландските острови, мисля.
— Аха, пийваш си чай, така ли?
— По-скоро изхвърлям шрапнели от тялото си. Всъщност нанитите ги изхвърлят.
Той помълча малко.
— Значи не те е хванало шубето и не си драснал от бойното поле?
— Кой ти каза това?
— Това е общото мнение на командването. Повикал си кораба си и си го накарал да ви прибере, оставяйки майор Радович и групата му на тяхната участ.
— Каква участ? — попитах. Усетих нова тежест да ляга върху плещите ми.
— Не си ли чул? Попаднали в засада на път към следващия купол. Дузина макроси ги сгащили. Няма оцелели.
Стоях и дишах тежко. Не отговорих.
— Съжалявам, Кайл — рече Кроу с променен тон. — Не трябваше да ти го съобщавам по този начин. Но, по дяволите, човече, до този момент си мислех, че си умрял заедно с тях. Никой не знаеше, че си още жив.
— Как вървят другите битки?
— Останаха само три купола. Само че загубихме половината от твоите хора. Даже повече от половината. А много от живите са ранени и не могат да продължат настъплението. Заповядах им да се изтеглят. Сега всички макроси обикалят около последните си куполи. Броят им расте с всеки изминал час. Цели армии от големите машини бяха изтеглени от фронтовата линия край екватора. Добрата новина е, че сега нашите войски могат да настъпят и да си върнат половината континент. Лошата е, че отсега нататък макросите едва ли ще се оставят толкова оголени.
— Не — казах, опитвах се да се съвзема. — Вече няма да оставят тила си незащитен.
Непрестанно мислех за Радович. Не знам защо, но бях решил, че ще успее. Той така и не бе получил своя шанс да поведе щурм срещу някой купол. Тръснах глава и взех чашата кафе, която една сестра ми предложи.
— Командването на НАТО иска да свали на брега редовни войски. Според мен са прави.
Едва не се задавих с кафето.
— Какво?
— Ти успя, друже. Те мислят, че си прекършил гръбнака на макросите. Врагът изоставя по-голямата част от завладяната територия и се изтегля, за да оформи плътни обръчи около последните три купола.
— Значи ще ги свалят на брега?
— Така каза Кер.
— Трябва да говоря с него.
— Добре. Край.
Продължих да посръбвам от кафето и се опитвах да се успокоя. Може пък Кер да беше прав. Може би това беше правилният ход — да настъпим, докато макросите се изтеглят. Но имах чувството, че се набутваме в капан. Напредвахме прекалено бързо.
Бяха ми необходими по-малко от пет минути, за да се свържа с Кер.
— Кайл Ригс? Да му се не види! Всички казваха, че си мъртъв. Някои твърдяха, че си побягнал и после си умрял. Какво стана?
Разказах му.
— Твой собствен спасителен хеликоптер, а? Не знам как си го призовал толкова бързо, но ми се иска всяка част да имаше такъв. Както и да е, радвам се, че още дишаш.
— Май не умирам лесно.
— Не, не умираш. Това е чудесно качество у един пехотен офицер. И така, за какво друго ми се обаждаш, освен да ми кажеш да не те отписваме още?
— Чух, че настъпвате, сър. С обикновени войски.
— Не бих ги нарекъл точно обикновени. Морски пехотинци и въздушни десантници. Танкове и артилерия. Най-добрите ни момчета. Ще искам твоите хора да се присъединят към нас на брега веднага щом са готови. Ще видим сметката на тези последни куполи.
— Не знам колко скоро ще е това, сър.
— Какво? Мислех, че се възстановявате по-бързо от бурени на тротоара.
— Така е, сър. Но не мисля, че можем да превземем куполите. Редовните войски ще са почти безполезни. Моите мъже са поочукани, а и сега врагът е изтеглил силите си от предните линии. Със сигурност ще контраатакуват и ще ни смажат.
— Ще си промениш ли мнението, ако ти кажа, че вече имаме около батальон нови попълнения — от твоя тип пехотинци?
— Хубаво е да го знам, сър. Минали ли са през инжекциите и обучението?
— Твоите хора на остров Андрос ги подложиха на инжекциите, но обучението ще си го получат на бойното поле. Сега е моментът. Пращаме ги веднага на юг. Ако заповядаш на кораба си да ги пренесе, ще стигнат далеч по-бързо.
Болеше ме главата. Генералът ме бе смятал за мъртъв. И ако четях правилно между редовете, значи в мига, в който ме бяха отписали, той бе поел командването на сухопътните операции. Беше издал заповеди, с които аз никога не бих се съгласил. Неволно се зачудих дали скъпият ни генерал не предпочита да си бях останал мъртъв.
— Ще ви кажа какво искам да направя аз, генерале. Искам да се изтеглим от континента и да натрупаме по-голямо количество от моите пехотинци. Макросите явно не могат да правят нови фабрики, така че с всеки ден ние ще ставаме по-силни, а те — относително по-слаби. Не е нужно да прибързваме. Можем да обучим още десет хиляди войници и да смажем решително куполите им.