— Не мисля, че трябва да чакаме.
— Вие не сте се изправяли срещу макрос, сър.
— Не отричам опита ти в това отношение, но все пак ще сваля редовните си войски на брега. Ще дойдете ли да прикривате десанта ни?
Зареях поглед над Фолкландските острови. Не бях сигурен на кой от тях се намирам, източния или западния. Мястото бе студено, красиво и много зелено. Тучната трева около краката ми бе висока почти трийсет сантиметра. Капчици роса блестяха на всяко стръкче.
Овце се разхождаха по хълмистите пасбища само на километър-два оттам. Доколкото помнех, на тези острови, кажи-речи, нямаше нищо друго освен овце. Странна бе мисълта, че някога за това хубаво късче земя се е водила война. Зачудих се дали сега, след нашествието на извънземните, хората ще продължат с глупавите войни помежду си. Предполагах, че да.
— Ригс? — обади се Кер. — Там ли си, полковник?
— Тук съм, сър.
— Каниш се да ме отрежеш, нали?
— Да, сър, точно това мислех да направя.
Той въздъхна тежко, сякаш невежи глупаци тровеха всяка минута от живота му. Може и така да беше.
— Добре. Ще ти кажа нещо, което не е широко известно.
— Слушам… и освен това се чудя защо не съм в списъка на лицата с достъп до всички разузнавателни данни.
— Не аз подбирам имената в този списък, полковник.
Лъжец.
— Както и да е — продължи той, — сега имаме причина да действаме. Забелязахме нещо в космоса.
Надигнах се рязко и разплисках кафето. Капките роса по тревата в нозете ми станаха кафяви.
— Какво „нещо“, сър?
— Е, както сигурно се досещаш, напоследък доста използваме телескопите си. Всъщност работим трескаво. Проверяваме всяко кътче от Слънчевата система. Тези макроски кораби трябва да идват отнякъде. Не мислим, че идват директно от друга звезда, така че би трябвало да имат нещо като база тук.
— Намерили сте такава база?
— Не знаем. Намерихме нещо. Спътник… нещо изкуствено. Нещо много голямо в орбита около Венера.
Премигнах и вдигнах поглед към небето, макар че там не се виждаше нищо, освен нашата светлосиня атмосфера, нашарена с облачета. На изток тъмната грамада на моя кораб висеше ниско над земята. До него спря пикап, някакъв човек излезе крадешком и се зае да прави снимки на „Аламо“ с джиесема си. Без съмнение се мислеше за много смел.
— Добре — казах. — И защо това откритие ни подтиква да се хвърлим в самоубийствена атака, сър?
— Защото, Ригс, там горе нещо проблясва. Веднъж или два пъти седмично забелязваме изблици на енергия. А ни се струва, че около него има и по-малки обекти. И броят им расте. Щом се появят, се скриват зад Венера, където не можем да ги виждаме.
Стомахът ми се вледени.
— Подготвят флота, така ли?
— Така мислим.
— Много по-голяма флота.
— Без съмнение.
Замислих се върху това. Перспективите бяха повече от мрачни.
— Ето какво предлагам, генерале. Ще наредя на базите ни на Андрос да започнат производство на още кораби. Може би ще успеем да ги победим отново в небето.
— Бази ли? Имате повече от една? — попита той, явно сепнат.
— Струва ми се, че е дошъл моментът да сложим картите на масата, генерале.
— Да, разбира се. Значи… вие можете да построите още кораби?
— Да, сър. Ако разполагаме с време.
— И вместо това досега правехте малки оръжия?
— Да, но мисля, че трябва да спрем.
— Съгласен съм. Сега разбирам, че трябваше да ти го кажа по-рано.
— Да, сър — съгласих се безизразно. Точно до това заключение исках да стигне.
— Ще ни помогнеш ли да унищожим последните куполи? — попита той. — По възможно най-бързия начин?
— До… два дни, сър.
— Два дни… не съм сигурен дали можем да докараме войниците си толкова бързо.
— Ще ви пратя помощен транспорт, сър. Съберете хората си. Съобщете ми колко тежат, заедно със снаряжението. Ще ги пренесем по въздуха дотук. Започваме веднага.
— Ти ми даде нова надежда, полковник.
— Вие ми дадохте нови страхове, генерале.
Той се поколеба.
— Какво друго искате да ми кажете, сър? — попитах.
— Имаме още една изненада, върху която работим. Артилерийските бригади бяха доста неефективни, но сме подготвили нова поддържаща част за вас.
— Радвам се да го чуя, сър. — Наистина се радвах.