Редовните войски — бедните копелета — пътуваха в камионите си с базуки в скута. Можех само да си представям как са се разтуптели сърцата им от страх. Едно беше да поискат от теб да умреш в битка с друга човешка войска, а съвсем друго — да те чака смърт от лазер и стоманени щипци, без никаква надежда да се предадеш на безмилостните роботизирани врагове.
През нощта не спряхме настъплението. Исках да стигнем до бреговете на река Саладо, на юг от Буенос Айрес. На сутринта щяхме да я прекосим. Признавам, че бяхме започнали да се отпускаме малко. Изглеждаше сигурно, че врагът няма да ни нападне, поне докато не изминем още осемдесет километра на юг и не се приближим до някой от безценните му куполи.
Грешахме. Удариха ни, когато започнахме да се спускаме в речната долина. Наклонът не беше стръмен, но достатъчен, за да ограничи видимостта ни и прицела към идващите мишени.
Макросите ни връхлетяха след залез-слънце. Мисля, че бяха научили това-онова. Ние не можехме да носим прибори за нощно виждане в битка заради лазерите, с които бяхме въоръжени. Така че ни измъчваше отколешната ни слабост, наречена лошо зрение. Враговете нямаха такива проблеми. Не се страхуваха от тъмното, а с инфрачервените си сензори можеха да виждат в нощта като ден. А и нашите лазери като че ли не изгаряха сензорите им.
„Вражески единици“, прошепна в мозъка ми „Аламо“. Бях го програмирал да ме предупреждава и сега се зарадвах, че съм го сторил. Той видя макросите преди всички останали.
Отворих командния канал и потърсих командирите на подразделения.
— Врагът се приближава. Спрете придвижването. Пригответе целия наличен арсенал за стрелба.
„Колко са?“ — попитах кораба.
„Шейсет и четири големи единици. Петстотин и дванайсет малки.“
Нямах време да размишлявам защо бройката на врага е в кръгли двоични числа. Всеки момент щяха да ни връхлетят.
„Разстояние?“ — попитах.
„Десет километра за големите единици. Нула за малките.“
— Предните части, изтеглете се назад! — изкрещях. — Защитавайте колите. Имаме копачи. Под нас са. Повтарям, имаме копачи. Всички да си гледат в краката!
Едва бях изрекъл тези думи и се разнесоха първите писъци и проблясъци на светлина. Стотици машини заизвираха изпод нас. Мъжете, които досега не бяха виждали макрос, умираха с обезпокоителна скорост.
Реших да забравя за копачите. Те бяха най-вече за отвличане на вниманието. Моите хора можеха да се погрижат за тях. Големите момчета вече пристигаха на бегом, и то в бройки, каквито не бях виждал досега. Тревожех се, че вече са прекалено близо, за да използваме срещу тях голямата си руска изненада.
„Аламо, изтегли се, освен ако няма ракети…“
„Приближават се ракети. Приблизително време до пристигането: трийсет секунди.“
Още един внимателно изчислен удар от много посоки. Тези машини обичаха да ни нападат вкупом от всички страни.
„Добре — казах на кораба, — свали ракетите, а после се изтегли извън обхвата на макроския противовъздушен огън.“
Проблеснаха мощни лъчи от енергия. Някакви далечни обекти озариха небето като фойерверки. Чух боботене и грохот на експлозии. Част от ракетите успяваха да се промъкнат.
— Артилерийски командир!
— Да, сър — обади се някакъв мъж с руски акцент.
— Веднага щом засечете на радарите си макрос, пратете срещу него един от специалните си снаряди. Едновременно с това изстреляйте и залп обикновени снаряди за прикритие.
— Прикритие ли? Те не могат да свалят снаряд, полковник.
— Изпълнявай заповедта.
— Тъй вярно — отвърна руснакът. Звучеше малко засегнат. Едва имах време да измърморя една ругатня, преди гаубиците да загърмят в синхрон. Грохотът беше невероятен, а проблясъците бяха ярки почти колкото лазерен огън.
— Залегни! — изревах по общия канал.
На юг от нас грейна ослепителна светлина. Ударната вълна разлюля колата, в която се намирах. Беше се взривил малък тактически ядрен заряд. Усмихнах се. Макросите не го бяха свалили. В нашия оръдеен залп бяхме добавили едно атомно оръжие. Тези руски гаубици датираха от времето на Студената война през миналия век. И бяха проектирани така, че да могат да изстрелват ядрени снаряди. Сега, за първи път в историята, те бяха изпълнили своето предназначение, и то с опустошителен ефект. Хората ми зяпнаха смаяно за няколко секунди при тази изненада, след което бързо се заеха да закопчават костюмите си. От това разстояние не можехме да избегнем радиацията.