Атакуващата редица от шейсет и четири макроса така и не стигна до нас. Не съм сигурен дали бяхме унищожили всички, или оцелелите се бяха изтеглили. Както и да е, след като пометохме копачите, давайки относително малки жертви, битката бе спечелена. Не можех да не се гордея. Сега макросите водеха истинска битка, битка за оцеляване. За нещастие обаче вече бяхме загубили елемента на изненадата.
36.
Стигнахме до първия купол на сутринта. За наша изненада, когато разузнавачите се изкачиха до билото на заобикалящия го кратер, не срещнахме съпротива. Въпреки това се приближихме с цялата полагаща се параноя. Първо заповядах на артилерията да унищожи ракетната батарея върху купола. Тя започна да ни обстрелва, но корабите ми свалиха ракетите. Засипахме батареята със снаряди, докато не стана на пух и прах.
Мястото изглеждаше изоставено. Поблазни ме мисълта да се опитам да завзема купола — или по-точно, намиращата се вътре фабрика, но се отказах. Тези машини трябваше да бъдат унищожени. Нямахме време за игрички. Наредих на шест роти да се приближат към купола от всички страни. Избрах тези, в които имаше най-много нови попълнения. Какво по-добро време да опознаят врага? Подозирах, че машините са се изтеглили оттук, защото позицията беше незащитима. Ако това се окажеше суха тренировка — ако врагът бе решил да отстъпи и да ни остави този купол, — то нищо не пречеше да извлека от нея малко учебна полза. Заповядах на по-голямата част от силите ми да се оттеглят зад ръба на кратера. Щяхме да си отваряме очите за изненадваща атака от неочаквана посока.
Когато атаката дойде, наистина беше неочаквана. Мисля, че я предизвика изтеглянето на моите сили. По-късно, докато преглеждах видеозаписите, не забелязах момчетата, които бях пратил на смърт, да са подтикнали по някакъв начин макросите към действие. Зелените ми войници още не бяха прекосили и половината дъно на кратера, когато нещата тръгнаха на зле.
Първо куполът изчезна. Затрепка, стана полупрозрачен и накрая се стопи изцяло. Вътре стоеше голямата машина, която бяхме дошли да унищожим, а около нея пъплеха дузина от малките работници. Тези бяха някакъв нов вид. Всеки от тях имаше деликатен комплект инструменти, монтиран отпред на шасито. Блестящите прибори бяха фино изработени — тънки, сребристи нещица, които мърдаха и се въртяха с изумителна скорост. Отдалеч приличаха на ножове на косачка или на вършачка. По-късно обаче стигнах до заключението, че са били бързо движещи се челюсти от блестящ метал. Струва ми се, че това беше техният еквивалент на техници. За нещастие ги зърнахме съвсем за кратко.
Секунди след угасването на купола всичко друго също изчезна. Грейна неописуемо ярка бяла светлина, все едно се раждаше ново слънце. Машините-техници изчезнаха. Голямата фабрика, по която пълзяха като метални личинки, се изпари. По-късно не можахме да открием дори твърдата каменна повърхност под нея, която излъчваше предпазния купол. Няма нужда да споменавам, че шестте ми роти зелени войници също изчезнаха. След гръмотевичния тътен в небето се издигна огромен кълбящ се облак, който достигна километри височина и прие познатата гъбовидна форма. Главните ми сили бяха достатъчно далеч, за да оцелеят. Мисля, че ни спаси ръбът на самия кратер. Той насочи енергията от взрива нагоре, като мощно изригващ вулкан.
След като се съвзехме и нанитите излекуваха опърлената ни кожа, се насочихме към втория от трите купола. Редовните войници, които ни придружаваха, бяха изгубили целия си кураж. Поне една трета от тях бяха ослепели или имаха толкова лоши изгаряния, че не бяха в състояние да се бият. Накарах нанокорабите да откарат оцелелите обратно.
Машините ни оставиха да се приближим необезпокоявани до следващия купол. Пратих напред разузнавачи да търсят ядрени мини и тем подобни. Врагът бе показал, че се учи и е способен да ни изненада. Освен това не се свенеше да използва ядрени оръжия. Може би беше насочил усилията на фабриките към производство на големи количества от тях.
Три дни по-късно предпазливо настъпващата ми войска съзря купола. И този стоеше кротко, блещукаше от отразена слънчевата светлина и сияеше от вътрешна енергия без видим източник.
Щом спряхме да огледаме терена, артилерийският ми командир се свърза с мен.
— Сър? Разрешете да започнем далечен обстрел.
— Разстоянието е прекалено голямо — отвърнах и вдигнах бинокъла към очите си. Огледах хоризонта за следи от макросите. Не се виждаше нищо. „Аламо“ също бе докладвал, че няма никакво доловимо движение. Черният яйцевиден кораб бе надвиснал над армията ми като ангел пазител.