— Нека опитам, сър. Ако пак е някакъв капан, ще им се наложи да се покажат. Не могат да свалят снарядите ми, ако се крият под земята.
Обмислих предложението и ми се видя разумно. Все още разполагахме с трийсет ядрени снаряда. Можехме да си позволим да изхабим няколко срещу купола. Ако не друго, щяхме да проучим ефектите.
— Добре, стреляйте, когато сте готови. Но използвайте само един специален снаряд в залпа.
— Слушам, сър.
След минута завиха сирени. Мъжете около мен побързаха да си намерят прикритие. Знаеха, че сме достатъчно далеч, за да не получим изгаряния, а очилата трябваше да предпазят зрението ни, но в последно време бяха видели твърде много гъбовидни облаци и това ги бе направило предпазливи.
Първият залп се извиси в небето. Твърде високо, помислих си аз. Но врагът не оживя и не ги свали. Снарядите се посипаха върху купола и по него разцъфнаха петна, които трепкаха и меняха цвета си. Мина още секунда и аз се зачудих дали последният снаряд, специалният, изобщо е избухнал.
После дойде проблясъкът. Гръмотевичен тътен разтърси земята. Гъбовидният облак бе сравнително малък, но все пак напълно приличен. Когато ярката светлина помръкна достатъчно, потърсих мястото на попадението с бинокъла си, нетърпелив да видя резултата.
Куполът още работеше. Повдигнах вежди впечатлен. Трябваше да отдам заслуженото на тези извънземни. Бяха наистина издръжливи.
Забелязах обаче, че куполът се е променил. Сега трептеше и по него проблясваха ярки петна. Цветът му бе станал тъмнооранжев. Свалих бинокъла и се свързах с артилерийския командир.
— Стреляйте пак. Този път с два ядрени снаряда.
— Не можем да изстреляме два, сър — първият ще погълне втория.
— Какво?
— Само единият ще избухне, защото първият, който удари, ще унищожи втория, докато още се приближава.
— Тогава изстреляйте един в началото на залпа и един в края му.
Настъпи момент на колебание. Чух как командирът говори на руски с хората си.
— Мисля, че ще успеем да го направим, полковник.
— Тогава го направете! — извиках. — Проклетият купол отново побелява. И бъдете готови с трети снаряд, в случай че първите два не свършат работа.
— Сър, наистина ли искаме да използваме толкова много…
— Да, по дяволите. А сега стреляйте! Това е заповед!
— Слушам — отвърна артилерийският командир. Не звучеше смутен. Предполагах, че и друг път са му крещели старши офицери.
Втората бомба имаше същия ефект като първата, но третата свърши работа. Не се наложи да пращаме четвърта. Бях готов да изстрелям половината си боеприпаси, само и само да унищожим този купол от разстояние. Не се съмнявах, че макросите са ни подготвили нещо особено гадно. Но така и не получихме възможност да разберем какво е.
Свалих бинокъла и се усмихнах към пламтящата, бълваща пушек яма, която бяхме направили в земята. Може би след един век този район щеше да е още безплоден, но поне нямаше да го управляват машините.
След успеха с два от трите купола в армията ни настъпи радостна възбуда. Наредих да пратят каса шампанско в лагера на руския офицер и те ми отвърнаха с покана да се присъединя към тях.
Бях срещал руския командир само по време на брифинги. Помнех, че първото му име е Дмитрий. Цялата тази кампания ни бе увлякла във вихъра си и не ни бе оставила време за светски любезности. На Фолкландските острови имахме само няколко дни да се подготвим, така че почти не познавах мъжете, с които пътувах. Реших, че трябва да ги опозная. Можехме да си дадем малко почивка, преди да продължим, за да нападнем третия и последен купол.
Вървях замислен по хрущящия чакъл на някакъв стар път. Нощта се спускаше над земята и по небосвода блещукаха първите звезди. Зловещо червено зарево от още неугасналите пожари придаваше на небето мътен оранжев оттенък. Щеше да е красиво, ако не знаех, че светлината идва от милиони горящи дървета в далечината.
Замислих се дали да не се извиня на Дмитрий за грубото си отношение, но реших да не го правя. Щях да се държа дружески, но не и извинително. Решенията ми досега обикновено бяха правилни.
Само че така и не стигнах до лагера на руските офицери. „Аламо“ ме накара да закова на място.
„Приближават се вражески единици.“
Обърнах се и хукнах към щабквартирата. Не носех пушката, нито реактора. Бях станал небрежен. Всички останали — също. Идеше ми да се наругая, но нямах време. Тичах с цялата си нечовешка бързина. Тя обаче не бе достатъчна.
„Колко са?“, попитах кораба.
„Над петстотин… шестстотин. И растат с всяка секунда.“