— Вижте, полковник, обсъдили сме това надълго и нашироко. Стигнахме до заключението, че…
— Аз за първи път чувам за него — казах.
— Да, ами… ти беше във вихъра на битката, Кайл. Не винаги имаше време да обсъждаме всеки план с теб.
— Добре. Това мога да го приема. Но ви казвам, че не искам вашата съсипваща морала идея. Нека се бият за Боливия или Япония, или откъдето са там.
Един от щабните офицери — генерал Соколов — се приведе напред да каже нещо. Беше набит мъж с гъсти черни вежди, които се нуждаеха от подстригване. Черните му очи бяха мънички, тесни… и ядосани.
— Полковник Ригс. С цялото ми уважение, вие нямате опит в управлението на армия. Хора, които са се заклели във вярност към тази организация — и само към нея, — ще бъдат по-лоялни и надеждни.
— Разбирам логиката ви, генерале, но тя е грешна. Ние не сме обикновена армия. Ние бяхме променени. Ние, пехотинците, се превърнахме в изроди, подлагайки се на инжекциите. Това ни кара да се чувстваме като братя — ефект, който малко армии са постигали. Войната, която водим, също не прилича на другите войни. Имайте предвид, сър, че ние не се бием срещу хора. Изправени сме срещу армии от извънземни роботи, които искат да унищожат нашия свят.
— С цялото ми уважение… — издудна пак черноокият генерал. Личеше, че не е чул и дума от това, което казах, и изобщо не му пука за моето мнение.
— Момент — каза Кроу. — Ще направим както казвате вие, полковник Ригс. Вие познавате войниците ни по-добре от всички. Клетвата остава каквато е.
— Благодаря ви, сър.
Щабните офицери изглеждаха подразнени, но се отказаха да спорят. Заседанието продължи и стана убийствено скучно, преди най-сетне да дойде блаженият край.
39.
Мирът продължи толкова дълго, че започнах да си мисля, че е постоянен. Всяка сутрин, докато закусвах, си мислех със свит стомах за макросите зад Венера. Дали още бяха там? Дали не строяха нещо, което да унищожи планетата ни завинаги?
Но човек не може да се тревожи вечно. И точно на първия ден, когато не мислех за тях на закуска, те се върнаха. Сякаш бяха чакали именно този момент на слабост.
Беше прекрасна седмица. Със Сандра бяхме започнали да говорим сериозно за бъдещето си. Можеше дори да се оженим. Това някак разсея облаците от униние, обгърнали живота и сърцето ми след смъртта на децата. Помислих си, че може би още има време да извлека нещо хубаво от този живот, преди да е свършил — по един или друг начин.
Тогава дойде вестта. Появи се под формата на дълга черна ръка. Разби обърнатия към залива прозорец на сглобяемата ни къща, която бях разположил на Мангроув Кей, на няколко километра южно от голямата база на Андрос. Наоколо живееха и други пехотни офицери. Това бе приятно, уединено местенце. Имахме си хубав хълм и още по-хубава гледка към Карибско море. В топлите слънчеви дни геконите излизаха на пълчища, за да се припичат, вкопчени в банановите дървета. В Карибския регион топлите и слънчеви дни са много.
Появата на ръката обаче бе необичайна. Скочих и първият ми инстинкт беше да избегна тези три дебели, подобни на кабели пръсти.
„Аламо? Ти ли си?“
„Аз съм Аламо.“
„Ти ли посягаш през прозореца за мен?“
„Да.“
Позволих на кораба да ме хване. Стъклото остави една резка на гърба ми, но знаех, че нанитите бързо ще излекуват раната.
„Защо ме вдигаш, Аламо?“
„Ти си команден персонал.“
„Да не би кораби да атакуват Земята?“
„Да.“
Това бе всичко, което ме интересуваше. Всъщност знаех го още от момента, в който се появи ръката. Корабът нямаше заповед да ме предупреждава с думи. Но програмирането му гласеше, че се нуждае от капитана си, преди да се втурне със самоубийствено нетърпение срещу врага.
Докато се носех към „Аламо“, мислех за Сандра. Не я бях целунал на прощаване. И без да питам, знаех, че корабът няма да ми позволи да се върна и да я целуна. Тази сутрин се бяхме любили и беше идеално. Помислих си, че може би това е най-добрият начин да се разделим. Ако никога не се върнех, последният ѝ спомен за мен щеше да е мирен и щастлив. Това не е ли по-добре от сълзливо сбогуване?
Бързо заех командното си кресло. В последно време нещата на борда на „Аламо“ бяха много по-добре организирани. Имах столове, които не се търкаляха насам-натам. Имаше обезопасителни колани, които не притежаваха пръсти. Имаше също голямо количество комуникационно и визуално оборудване. Бяхме комбинирали по възможно най-добрия начин своята технология с тази на наносите. На различни места по стените бяха прикрепени големи плоски екрани, които показваха света навън и всичко, което военните канали смятаха за нужно да ми пратят. Продължавахме да използваме и металните издутини, защото те не можеха да се счупят, а и сензорите на наносите имаха по-голям обхват. Все още не разбирахме съвсем как го правят, но с огромна охота се възползвахме от тази тяхна способност.