— Бернардо от Монпелие, сир! Победител на Брунамонте и Галиферн.
— Хубав град е Монпелие! Град на хубави жени! — възкликваше кралят и се обръщаше към свитата си: — Да се повиши в по-горен чин!
Това бяха все приятни неща, когато са казани от краля, но вече от години наред той повтаряше едно и също.
— А вие кой сте? Като че ли познавам герба ви?
Той познаваше всички по герба, който носеха върху щита си, и нямаше нужда да му казват, ала такъв беше редът: да откриват лицето си и да назовават името си. Защото иначе всеки, който имаше да върши по-полезна работа, би могъл да вкара някой друг в своите доспехи.
— Алардо от Дордона, син на дук Амоне…
— По-бодро, Алардо, как е татко ти? — и така нататък: „тара-тата-та, тара-тата-та“.
— Гуалфре от Монжойа! Осем хиляди конници без убитите.
Перата на шлемовете се полюшваха.
— Уджери Датски!
— Намо Баварски!
— Палмерино Английски!
Свечеряваше се. Не можеше вече да се разпознават добре лицата, които се криеха между козирката на забралото и подбрадника. Всяка дума, всеки жест бяха вече познати, но така беше с всичко в тази война, която траеше от много години — с всяка битка, с всеки дуел, който се водеше винаги според едни и същи правила; така че знаеше се от днес за утре кой ще победи, кой ще загуби, кой ще стане герой и кой подлец, на кого е ред да падне изкормен и кой ще се отърве само със смъкване от седлото и натъртване на задника. Вечер под светлината на факлите ковачите оправяха все едни и същи повреди по броните.
— А вие кой сте?
Кралят бе стигнал пред един конник, целия в бели доспехи, обшити само по краищата с тънка черна ивица; всичко останало беше блестящо бяло, изрядно, без нито една драскотина; всяка част беше добре скрепена, а шлемът — увенчан с пера от някакъв ориенталски петел, в които се преливаха всички цветове на дъгата. Върху щита му бе изрисуван герб, изобразяващ драпираните краища на широкопола мантия, в него се разгръщаха други два края на мантия с един по-малък герб по средата, в който пък се поместваше друг, още по-малък. В много фината рисунка бяха изобразени множество мантии, които се разгръщаха една в друга и по средата вероятно имаше нещо, но не можеше да се види, защото рисунката ставаше съвсем миниатюрна.
— Ей, вие, дето сте се натъкмили така… — рече Карл Велики, на когото се случваше да вижда все по-рядко чисти рицари, колкото по-дълго траеше войната.
— Аз съм — металическият глас долиташе отвътре, от затворения шлем, сякаш излизаше не от гърло, а от самото кънтящо ехо на бронята — Аджилулфо Емо Бертрандино от рода Гуилдиверни и Алтри от Корбентрац и Сура, рицар на Селимпия Читериоре и Фес!
— Axaа — рече Карл Велики и от издадената му напред долна устна се изплъзна леко изсвирване, сякаш искаше да каже: „Трудно ми е да помня имената на всички!“. Но веднага смръщи вежди: — А защо не вдигате забралото и не показвате лицето си?
Конникът не се помръдна; десницата му, стегната в желязна ръкавица, стисна още по-здраво дъгата на седлото, докато другата му ръка, която държеше щита, сякаш потрепна.
— На вас говоря, ей, рицарю! — повтори настойчиво Карл Велики. — Защо не показвате лицето си на своя крал?
— Защото аз не съществувам, сир — чу се ясен глас зад подбрадника.
— И таз добра! — възкликна императорът. — Значи имаме зачислен и рицар, който не съществува! Дайте да видя!
Аджилулфо сякаш се поколеба още един миг, после решително, но бавно повдигна забралото. Шлемът беше празен. В белите доспехи с дъгоцветни пера нямаше човек.
— Я, я! Какво доживях да видя! — рече Карл Велики. — А как носите службата си, щом не съществувате?
— Със силата на волята и вярата в нашето свято дело! — заяви Аджилулфо.
— Е, да, да, правилно, така трябва да се изпълнява личният дълг. Отлично, макар че не съществувате!
Аджилулфо беше в края на редицата. Императорът вече бе завършил прегледа, обърна коня си и се отправи към кралските шатри. Той беше стар и се стараеше да отпъжда от главата си сложните въпроси,
Тръбата изсвири „разпръсни се“. Конете както обикновено се разпръснаха, огромният лес от пики се огъна, разлюля се като житно поле при вятър. Ездачите слизаха от седлата, за да разтъпчат изтръпналите си крака, оръженосците поведоха конете за юздите. После от тълпата и пушилката рицарите започнаха да се отделят на групи, над които се полюшваха разноцветните пера на шлемовете. Те търсеха отдушник от принудителната неподвижност през тия няколко часа в шеги и самохвалства, в брътвежи за жени н почести.
Аджилулфо направи няколко крачки, за да се присъедини към някоя от тези малки групи, после без всякаква причина отмина към друга, ала никой не му стори път, нито му обърна внимание. Той се спираше неуверено зад гърба ту на един, ту на друг, без да взема участие в разговорите, докато най-сетне застана настрана. Падаше мрак; сега всичките дъгоцветни пера на шлема му придобиха един-единствен неопределен цвят, но на поляната ясно се открояваха самотни белите му доспехи. Аджилулфо като че ли изведнъж се почувства гол и понечи да кръстоса ръце, за да покрие раменете си. Но се сепна и с широки крачки тръгна към конюшните.