Аз, която разказвам тази история, се наричам сестра Теодора, монахиня от Ордена Свети Коломбано. Пиша в манастира, черпейки сведения от стари писания, от разговори, които съм дочула в приемната на манастира, и от думите на случайни свидетели. Ние, монахините, нямаме много възможности да разговаряме с воини; следователно това, което не зная, мъча се да си го представя, иначе как бих могла да разказвам? И не всичко от тази история ми е ясно. Моля ви да бъдете снизходителни, защото, макар и от благороднически произход, ние сме селски момичета, живели откъснати от света в зареяните замъци, а после в манастирите; освен религиозни задължения — тридневни и деветдневни бдения, кърска работа — вършитба, гроздобери, — бичуване на слуги, кръвосмешения, палежи, бесилки, нашествия на войски, грабежи, изнасилвания и чумни епидемии не сме видели нищо друго. Какво може да знае за света една сиротна монахиня? И тъй, продължавам с усилие тази история, която се залових да разказвам за свое покаяние. Сега Бог знае дали ще съумея да ви опиша битката аз, която, пази боже, винаги съм била далече от войните и не съм видяла друго освен четири-пет големи битки, станали в равнината под нашия замък, които наблюдавахме като деца през зъберите на кулите сред казаните с вряща смола; а колко убити останаха незарити! И на следващото лято, като играехме на полето, намирахме труповете им да гният под облаци от стършели… Та, казвам, от битки аз нищо не разбирам.
Пък и Рамбалдо също не разбираше от война; макар че през своя кратък живот той не бе мислил за друго, тази битка беше първото му бойно кръщение. Възседнал коня в строя, той очакваше сигнала за атака, но като че ли сега това не го вълнуваше. Беше натоварен със сума неща: везана желязна ризница с качулка, броня чак до гърлото и нараменници, железен пояс, шлем с врабча човка, през който едва успяваше да надзърне навън, и широкополо наметало връз цялото това снаряжение; държеше щит, по-голям от самия него, и копие, с което при всяко завъртане, без да ще, удряше някого от другарите си по главата; конят под него не можеше да се види — толкова голямо беше желязното му покривало, че го скриваше целия.
Желанието на Рамбалдо да отмъсти за убийството на баща си, като пролее кръвта на халиф Изоар, бе вече почти преминало. Показвайки му някакви карти, на които бяха означени местата на всички войскови поделения, военачалниците му бяха казали: „Когато изсвири тръбата, ти се впусни в галоп право напред с насочено копие, докато го промушиш. Изоар винаги се сражава в този фланг на фронта. Ако препускаш все напред, сигурно ще се натъкнеш на него. Освен ако не се разпръсне цялата неприятелска войска, ала това не може да стане още с първото сблъскване. Ех, може да се случи и да се отклониш малко, но ако ти не го промушиш, бъди сигурен, че ще го промуши другарят ти до теб“. Щом като нещата стояха така, Рамбалдо не се интересуваше повече от нищо друго.
Знак, че битката е започнала, беше кашлицата. Той видя да се приближава отдолу жълт облак прах, а около него се надигна друг облак, защото и християнските коне се впуснаха в галоп напред. Рамбалдо започна да кашля; разкашля се и цялата императорска войска, задушена в доспехите си, и тъй с кашлица и конски тропот войската летеше към прашния облак на неверниците и вече все по-близо ce чуваше кашлицата на сарацините. Двата облака се сблъскаха — равнината се огласи от кашлица и звън на копия.
Умението при първото сблъскване не е толкова в това да промушваш — защото поради късото разстояние рискуваш да строшиш копието си в неприятелските щитове или да те повалят на земята, — колкото да накараш неприятеля да изхвърчи от седлото, докато язди напред, като завреш копието си между задника му и дъгата на седлото. Можеш и да не улучиш, понеже насоченото надолу копие лесно се натъква на някое друго препятствие или пък се забива в земята и те отхвърля от седлото като катапулт. Стълкновението на първите линии беше следователно само полет напред на воини, стиснали копията си. И поради това, че трудно би могъл да се отместиш встрани, защото, ако се завъртиш само малко, веднага ще забиеш копието си в ребрата на приятел или на неприятел, се получаваше такава блъсканица, че нищо не можеше да се разбере. Тогава изскачаха единоборците; впускаха се в галоп с изваден меч и с мъка успяваха да си проправят път сред бъркотията, докато най-сетне заставаха срещу неприятелските единоборци, опрели щит о щит.