V
Под моята килия е кухнята на манастира. Докато пиша, чувам тракането на медните и калаените блюда: монахините миячки мият съдовете от нашата оскъдна трапеза. На мене игуменката ми е възложила друго задължение, по-различно от тяхното: да напиша тази история; ала всички работи в манастира са насочени към една-единствена цел — спасението на душата — и затова не се прави разлика между тях. Вчера, като описвах битката, слушах тракането по мивката и ми се струваше, че чувам звън от копия по щитове и брони, че кънтят шлемове, ударени от тежки мечове, а откъм другата страна на двора до мен долиташе тракането на стана на монахините тъкачки, което в ушите ми звучеше като чаткане на конски копита в галоп; и тъй това, което слухът ми долавяше, премреженият ми поглед го превръщаше в образи, а мълчаливата ми уста — в думи и перото ми се впускаше по белия лист да ги догони.
Днес е може би по-горещо, миризмата на зеле — по-силна, паметта ми — по-ленива и тракането на миячките не може да ме отведе по-далече от кухните на франкската войска: виждам воините, наредени пред димящите баки, как непрекъснато чукат с канчетата си, барабанят с лъжиците, блъскат черпаците в ръба на баките, стържат празните им засъхнали дъна — и тази гледка, заедно с миризмата на зеле, се повтаря във всеки полк — нормандския, анжуйския, бургундския.
Ако мощта на една войска се мери по врявата, която вдига, то гръмогласната войска на франките трябва наистина да се признае за могъща само по време на храна. Врявата й отеква по долини и равнини, докато се срещне със същото ехо, долитащо от баките на неверниците. По това време и неприятелите са заети със същото — да лапат отвратителна зелева чорба. Дори вчера битката не отекваше така, нито пък вонеше толкова.
Следователно не ми остава нищо друго, освен да си представя героите на моята история около кухните. Ето, виждам Аджилулфо сред димящите пари, надвесен над една бака; безчувствен към зелевата миризма, той отправя упреци на готвачите от алвернския полк. А ето че тук дотичва и младият Рамбалдо.
— Рицарю — казва той, все още задъхан, — най-сетне ви намерих! Разбирате ли, аз искам да бъда рицар! Вчера в битката отмъстих… в една схватка… после останах сам срещу двама… това беше засада… изобщо сега знам какво значи да се сражаваш. Искам в боя да ми бъде отредено най-опасното място… или да бъда изпратен с някоя задача, за да спечеля слава… за нашата свята вяра… да спасявам беззащитни жени, немощни старци… Вие можете ли да ми кажете…
Преди да се обърне към него, Аджилулфо остана известно време гърбом, сякаш за да подчертае по-силно досадата си, че го прекъсват при изпълнението на служебно задължение; после се извърна и започна да говори непринудено и плавно и в думите му се долавяше доволство, че може бързо да се справи с въпроса, който му подхвърлят в момента, и да го разнищи компетентно.
— От това, което ми казваш, бакалавре, заключавам, че ти виждаш нашето рицарство насочено само към печелене на слава, било в бой начело на войските или пък в смели лични подвизи, с които да защитим нашата вяра или да помогнем на жени, старци и болни. Така ли е?
— Да.
— Ето: всъщност всичко това, което ти изброи, са дела, присъщи на нашия състав от избрани офицери, ала… — при тези думи Аджилулфо се засмя — това беше първият смях, който Рамбалдо чуваше изпод белия нашийник, любезен и същевременно саркастичен смях — ала не са само те. Ако искаш, аз лесно мога да ти изброя едно по едно служебните задължения на обикновените рицари, на тия от първа степен и на рицарите от главния щаб…
— За мене стига да вървя подире ви и да следвам вашия пример, рицарю! — прекъсна го Рамбалдо.
— Значи, ти предпочиташ практиката пред теорията — може и така… Е добре, ти виждаш, че днес, както всяка сряда, аз изпълнявам наряда си на инспектор при интендантството. В качеството си на такъв ходя да проверявам кухните на двата полка — на Алверн и на Поату. Ако тръгнеш с мен, ще можеш полека-лека да се запознаеш с тази деликатна част от нашата служба.